Елайза беше успяла да убеди хазяина им, че Сами не бива да се присъединява към калтаците, че е по-добре той да чисти комини за господин Сатборн. Не бяха много момчетата на възрастта на Сами, които все още вършат тази работа, напомни му тя, а никой не би могъл да почисти тесните комини край Кензингтън по-добре от хилаво момченце с щръкнали лакти, сякаш създадени специално да се катерят в тъмни и прашни димоотводи. Благодарение на Сами господин Сатборн винаги имаше предостатъчно работа, а това означаваше реални пари. Дори в сравнение с надеждата, че Сами може да изрови от калта нещо наистина ценно.
Семейство Суиндъл приеха доводите й за разумни — обичаха да прибират монетите на Сами точно както и тези на мама, докато беше жива и преписваше документи за господин Блакуотър, — обаче Елайза не беше сигурна за колко време ще успее да ги укроти. И по-специално госпожа Суиндъл, която не виждаше по-далеч от собствената си алчност и обичаше да отправя завоалирани заплахи и да мърмори за ония уж доброжелателки, които душели и търсели начини да махнат боклуците от улицата и да ги изпратят в приютите за бедни.
Госпожа Суиндъл открай време се страхуваше от Сами. Тя беше човек, чиято естествена реакция към неразбираемите за нея неща бе страхът. Елайза веднъж я чу да шепне на госпожа Бейкър, жената на въглищаря, че според госпожа Тедър, акушерката, изродила близнаците, Сами се родил с увита около шията пъпна връв. Не би трябвало да изкара и една нощ, би трябвало първата му глътка въздух да е и последната, но съдбата скроила странен номер.
— Дяволска работа — казваше жената. Майката на момчето скришом се беше споразумяла със Сатаната. Достатъчно беше само да го погледне човек — колко надълбоко дълбаеха очите му, колко спокойно беше телцето му, за разлика от другите деца на неговата възраст. О, да, нещо определено не беше наред със Сами Мейкпийс.
Такива приказки караха Елайза още по-яростно да брани близнака си. Понякога нощем, докато лежеше и слушаше как семейство Суиндъл се карат, а дъщеричката им Хати се дере от рев, обичаше да си представя как с госпожа Суиндъл се случват разни ужасии. Че случайно пада в огъня, докато пере, или се заклещва в пресата и тя я премазва, или пада с главата надолу в казан с вряща мас, а костеливите й крака са единственото останало свидетелство за зловещия й край…
Елайза имаше задължението да пере дрехите, които госпожа Суиндъл донася вкъщи. Понякога, докато ги възваряваше на огъня и внимаваше да не скъса тънката като паяжина дантела, Елайза се чудеше какво ли си мислят порядъчните момиченца, когато госпожа Суиндъл размаха към тях сладкарската торба, пълна с лъскави парченца цветно стъкло. Не че момиченцата изобщо припарваха достатъчно близо до въпросната торба, та да разберат какъв е номерът. След като госпожа Суиндъл ги подмамеше самички в пресечката, тя събличаше красивите им роклички толкова бързо, че нямаха възможност дори да се разпискат. Елайза предполагаше, че след това сигурно сънуват кошмари, както тя сънуваше кошмари, че Сами се е заклещил в комина. Домъчняваше й за тях — госпожа Суиндъл на лов беше наистина страховита гледка, — но сами си бяха виновни. Не биваше да са толкова лакоми и винаги да искат нещо повече от това, което имаха. Елайза не спираше да се чуди как така момиченца, родени в изискани домове и разхождани с хубави детски колички и дантелени роклички, стават жертви на госпожа Суиндъл заради такава дреболия като торба със сладки. Имаха късмет, че губеха само някоя рокличка и част от спокойствието си. В тъмните пресечки на Лондон човек можеше да изгуби и много по-сериозни неща.
Долу се затръшна врата.
— Къде си, момиче? — Гласът изтрополи нагоре по стълбите като горещо отровно кълбо. Сърцето на Елайза спря, когато кълбото стигна до нея: ловът не беше минал добре, а това вещаеше зло за обитателите на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и пет. — Слез долу и приготви вечерята, да не си изкараш боя!
Елайза хукна по стълбите във вехтошарския магазин. Погледът й се плъзна бързо по неясните силуети, сбирщина от бутилки и кутии, които в тъмното изглеждаха просто като геометрични фигури. Една такава фигура до плота се раздвижи. Госпожа Суиндъл се беше привела като обезумял рак и ровичкаше из чантата си, разглеждайки различните поръбени с дантела роклички.
— Е, недей да стърчиш така де, зяпнала като откачения си брат. Донеси лампата, глупаво момиче такова.
— Яхнията е върху печката, госпожо Суиндъл — съобщи й Елайза и побърза да запали газената лампа. — И роклите почти изсъхнаха.
— Така и предполагах. Ден след ден се трепя за някоя монета, а от теб се иска само да переш роклите. Понякога си мисля, че ще е най-добре да се бъхтя сама и да оставя двамата с брат ти сами да се оправяте. — Въздъхна противно и се пльосна на стола си. — Ела тук и ми свали обувките.