Като по-малка Елайза обичаше да си представя как някой ден баща й ще дойде да ги спаси. След „Майката“ и „Изкормвача“, „Смелият татко“ беше най-хубавият разказ на Елайза. Понякога, когато очите я заболяваха от притискане в тухлите, тя се отпускаше на полицата и си представяше своя прекрасен баща. Казваше си, че мама разказва неправилно, че той не се е удавил в морето, а е бил изпратен на важно пътуване и някой ден ще се върне, за да ги спаси от семейство Суиндъл.
Макар да знаеше, че това е фантазия, която ще се сбъдне толкова, колкото феи и таласъми да се появят измежду тухлите на огнището, удоволствието, с което си представяше завръщането му, не се помрачаваше. Той щеше да се появи пред къщата на семейство Суиндъл на кон, така си мислеше тя. Щеше да дойде на кон, а не в карета, на черен кон с дълга лъскава грива и мускулести крака. Всички на улицата щяха да прекъснат заниманията си и да вперят поглед в този мъж, нейният баща, истински красавец с черния си костюм за езда. Госпожа Суиндъл с нейното измъчено мършаво лице щеше да надникне над въжето с пране, на което висят красивите рокли, откраднати от нея сутринта, и щеше да се провикне на госпожа Бейкър да дойде да види какво става. Щяха да разберат кой е този човек, че е бащата на Елайза и Сами, дошъл да ги спаси. А той щеше да ги заведе на реката, където ще го чака корабът му, и всички заедно щяха да отплават в океана към далечни места с непознати имена.
Понякога, в редките случаи, когато Елайза успяваше да убеди майка си да им разказва приказки, тя говореше за океана. Защото го беше виждала със собствените си очи и разказите й бяха пълни със звуци и миризми, които бяха вълшебни за Елайза — разбиващи се вълни, солен въздух и ситни песъчинки, бели, не черни като речната кал. Само че мама много рядко им разказваше приказки. В повечето случаи тя не одобряваше приказките, особено за Смелия татко.
— Трябва да правиш разлика между приказките и истината, скъпа моя Лиза — казваше мама. — Приказките обикновено свършват твърде рано. И никога не разкриват какво се случва след това, когато принцът и принцесата излязат от страницата.
— Какво искаш да кажеш, майко? — питаше Елайза.
— Не се знае какво се случва с тях, когато са принудени да намерят пътя си по широкия бял свят, да печелят пари и да се предпазват от злините по света.
Елайза така и не я бе разбрала. Струваше й се незначителна подробност, но не го каза на мама. Та те бяха принцове и принцеси, на тях не им се налага да си намират пътя по света, а само пътя до вълшебния замък!
— Не бива да чакаш някой да те спаси — продължаваше мама с отнесен поглед. — Момиче, което очаква някой да го спаси, никога не се научава да се брани само. Дори да разполага със средства, няма да е достатъчно смела. Не ставай такава, Елайза. Ти трябва да се сдобиеш със смелост, да се научиш да се браниш, никога да не разчиташ на другите.
Останала сама в таванската стаичка и преливаща от омраза към госпожа Суиндъл и от гняв заради собственото си безсилие, Елайза пропълзя в неизползваната камина. Предпазливо и бавно се добра възможно най-високо, опипа с длан за разхлабената тухла и я избута. В разкрилата се малка пролука пръстите й докоснаха познатия капак на керамичното гърненце за горчица, хладната му повърхност и заоблените му ръбове. Мислено си напомни да внимава движенията й да не отекнат надолу по комина в наострените уши на госпожа Суиндъл и внимателно измъкна гърненцето.
Беше на майка й и тя го бе държала в тайна дълги години. Броени дни преди смъртта си, в един от редките мигове, когато идваше в съзнание, мама разкри на Елайза скривалището. Помоли я да извади каквото има вътре и Елайза го стори: взе керамичния буркан и, ококорена от удивление заради загадъчния скрит предмет, го занесе до леглото на мама.
Връхчетата на пръстите на Елайза горяха от напрегнато очакване, докато чакаше мама да отвори буркана. Движенията й бяха станали тромави през последните дни, а и капакът беше запечатан с восък. Най-накрая се отчупи от основата.
Елайза ахна смаяна. В кутията имаше брошка, която би предизвикала порой от горещи сълзи по отвратителното лице на госпожа Суиндъл. Беше колкото монета от едно пени и цялата поръбена със скъпоценни камъни, които блещукаха червени, зелени и искрящо, искрящо бели.
Първата мисъл на Елайза беше, че брошката е открадната. Не можеше да си представи мама да направи подобно нещо, но откъде иначе ще има това прекрасно съкровище? От къде можеше да се е взело?
Толкова много въпроси, но не беше способна да продума. А и не би имало значение, дори да го стореше — мама не я слушаше. Взираше се в брошката с непознато за Елайза изражение.