Елайза кимна.
— Да, майко, разбрах.
— А дотогава забрави, че брошката изобщо съществува. Не я докосвай, не я показвай на Сами, не казвай нито думичка за нея на никого. И още нещо, Елайза.
— Да, майко?
— Винаги се оглеждай за лошия човек, за когото говоря.
* * *
Елайза удържа дадената дума. Почти. Беше изваждала гърненцето само два пъти, и то само за да погледне. Да прокара пръсти по повърхността на брошката, точно както беше направила мама, да усети нейното вълшебство, неоценимата й сила, преди да побърза да затвори капака, да го запечата с восък от свещ и да върне буркана на мястото му.
Днес отново извади съкровището, но не за да види жалейната брошка на мама, а понеже беше добавила нещо свое към съдържанието на глинения буркан. Вътре имаше и нейно съкровище, собствената й застраховка за бъдещето.
Извади кожената торбичка и силно я стисна в дланта си. Почерпи сила от нейното материално присъствие. Беше една дреболия, която Сами намери на улицата и после й даде. Играчка на някое богато дете — изпусната и после забравена, намерена и прибрана. Отначало Елайза я държеше скрита. Знаеше, че ако семейство Суиндъл я видят, очичките им ще светнат и ще настояват да изложат предмета долу, във вехтошарския магазин. Елайза обаче желаеше торбичката, както никога досега не бе пожелавала нищо друго. Беше й подарък и си беше нейна. Не бяха много нещата, за които можеше да каже подобно нещо.
Минаха няколко седмици, преди най-сетне да намери приложение на торбичката като скривалище за техните тайни монети, за които семейство Суиндъл не знаеха нищичко и които й бяха платени от Матю Родин, ловецът на плъхове. Елайза беше страхотен ловец на плъхове, макар да не й харесваше да го прави. В крайна сметка и плъховете се мъчеха да оцеляват, правеха всичко по силите си в един град, жесток към всички. Тя се постара да не се пита какво би казала мама — Елайза открай време имаше слабост към животните, — а вместо това си напомни, че няма голям избор. За да може двамата със Сами да имат някакъв шанс, се нуждаеха от свои монети, тайни пари, които да крият под носа на семейство Суиндъл.
Елайза приседна на ръба на огнището, сложила глиненото гърненце в скута си, и изтри изцапаните си със сажди ръце в обратната страна на роклята си. Не биваше да ги изтрива някъде, където госпожа Суиндъл можеше да види. Нищо добро не се случваше, след като подозрителният й нос започнеше да потръпва.
След като се увери, че ръцете й са чисти, Елайза отвори торбичката, разхлаби меката копринена панделка и леко разшири отвора. Надникна вътре.
Спасявай се сама, беше казала майка й, и се грижи за Сами. И точно това възнамеряваше да направи Елайза. В торбичката имаше четири монети по три пенса. Още две, и щяха да имат достатъчно пари да купят петдесет портокала. Толкова им трябваха, за да започнат да продават портокали на сергия. Със спечеленото щяха да купуват още портокали и да си имат свои пари, свой собствен скромен бизнес. Щяха да са свободни да си намерят нова квартира, където да са в безопасност, без бдителните и отмъстителни погледи на семейство Суиндъл да ги следят постоянно. Щяха да избегнат неизменно надвисналата опасност да бъдат изпратени в приют за бедни.
Стъпки на площадката.
Елайза напъха монетите обратно в торбичката, пристегна я с връвчицата и я пусна в буркана. С разтуптяно сърце навря буркана обратно в комина, по-късно щеше да го запечата. Тъкмо навреме успя да скокне и да седне изпъната в края на паянтовото легло — олицетворение на невинността.
Вратата се отвори и се показа Сами, все още черен от саждите. Стоеше на прага с немощно потрепваща свещ в ръка и изглеждаше толкова слаб, че Елайза го отдаде на играта на светлината. Усмихна му се и той се запъти към нея, бръкна в джоба си и извади малък картоф, който беше откраднал от килера на госпожа Суиндъл.
— Сами! — скастри го Елайза, поемайки мекия картоф. — Знаеш, че тя ги брои. Ще се досети, че ти си го взел.
Сами сви рамене и се наведе да си измие лицето над легена с вода до леглото.
— Благодаря ти — каза сестра му и скришом от него пъхна картофа в кошничката си с конци. На сутринта щеше да го върне. — Захлажда се — отбеляза Елайза, свали сукмана си и остана само по долна риза. — Тази година по-рано. — Качи се в леглото и потръпна под тънкото сиво одеяло.
Сами се качи на леглото до нея само по гащета и долна риза. Краката му бяха ледени и тя се помъчи да ги сгрее със своите.
— Да ти разкажа ли приказка?
Усети как главата му помръдва и косата му докосва бузата й, когато той кимна. Тя подхвана любимата си история: „Някога, когато нощта била студена и тъмна, улиците — празни, а близнаците ритали и се въртели в корема й, младата принцеса чула зад гърба си стъпки и тутакси се досетила чии зловещи крачки са това…“