Апартаментът беше съвсем мъничък. Разположен бе дълбоко във вътрешността на къща от Едуардовата епоха, зад жълта врата на втория етаж. Имаше само една спалня, малка ниша с душ и тоалетна, кухничка и дневна. Руби беше приготвила за Касандра разтегателния диван.
— Боя се, че е само три звезди — извини се тя. — Ще те възмездя на закуска.
Касандра огледа неуверено тясната кухничка и Руби се засмя толкова гръмогласно, че лимоненозелената й къща се разтресе. Избърса очите си.
— О, боже, не, не възнамерявам да готвя. Защо да си причинявам това главоболие, след като някой друг може да го свърши вместо мен! Ще те заведа в кафенето на ъгъла. — Включи котлона и попита: — Чаша чай?
Касандра се усмихна изморено. Всъщност искаше лицевите й мускули да си починат от тази принудена усмивка, която сякаш казваше: „Радвам се да се запознаем“. Дали защото бе прекарала толкова време във въздуха, или просто обичайната й лека необщителност започваше да се проявява, но се наложи да впрегне всяка капчица от енергията си, за да не рухне. Да изпие чаша чай щеше да означава още двайсет минути да стои и да кима и, бог да й е на помощ, да намира отговори за несекващите въпроси на Руби. За миг се замисли, едновременно с чувство за вина и копнеж, за хотелската стая в другия край на града. После видя, че Руби вече слага две пликчета в чашите.
— Да, звучи прекрасно — отговори Касандра.
— Заповядай тогава. — Руби й подаде чашата, от която се издигаше пара. Настани се в другия край на дивана и грейна в усмивка, обгърната от облак с ухание на мускус. — Не се стеснявай — посочи тя захарницата. — И ми разкажи всичко за себе си. Колко вълнуващо — наследила си къща в Корнуол!
* * *
След като Руби най-сетне си легна, Касандра се опита да заспи. Беше изморена — цветове, звуци, форми, всичко се примесваше в съзнанието й, но сънят все не идваше. Бързо превърташе в главата си образи и разговори — непрекъснат поток от мисли и чувства, скрепени в едно само поради това, че са нейни: Нел и Бен, антикварният магазин, майка й, полетът, летището, Руби, Елайза Мейкпийс и нейните приказки…
Накрая се отказа да спи. Изрита завивките и стана от канапето. Очите й бяха привикнали с тъмното, така че виждаше единствения прозорец в апартамента. Широкият му перваз стърчеше над радиатора и ако дръпнеше пердетата, Касандра можеше да седне, облегната на дебелата измазана стена, с долепени о стената отсреща стъпала. Приведе се навън над коленете си и надникна към рехавите викториански градини с погълнати от бръшляна каменни дувари и улицата отвъд тях. Всичко долу бе окъпано от безмълвна лунна светлина.
Беше почти полунощ, но в Лондон не беше тъмно. Изглежда, в градове като този вече никога не се стъмва. Съвременният свят е убил нощта. Някога сигурно е било различно — град, оставен на милостта на природата. Град, в който с падането на нощта улиците потъват в непрогледен мрак, а въздухът се превръща в мъгла — нощите на Джак Изкормвача.
Такъв е бил Лондон по времето на Елайза Мейкпийс; Лондон, за който Касандра беше чела в тетрадката на Нел — град на мъгливи улици и внезапно изникващи силуети на коне, на запалени фенери, които се появяват изневиделица и после отново чезнат в мъгливия сумрак.
Свела поглед към тесните застлани с обли камъни улици зад къщата на Руби, тя живо си ги представяше: призрачните кочияши, които смушкват подплашените си животни по оживените улици. Фенерджиите, покачени върху каретите. Уличните търговци и проститутките, полицаите и крадците…
16
Лондон, 1900 г.
Мъглата беше гъста и жълтеникава, с цвета на грахов пудинг. Беше се спуснала през нощта, плъзнала се бе по реката и беше рукнала по улиците на града, покрай къщите, под праговете. Елайза наблюдаваше от пролуката между тухлите. Под мантията на безмълвието къщите, газените лампи и стените се бяха превърнали в чудовищни сенки, които се накланяха напред-назад, докато серистите облаци се местеха край тях.
Госпожа Суиндъл й беше оставила купчина пране, но Елайза не виждаше смисъл да пере нищо в тази мъгла — до края на деня бялото щеше да стане сиво. Със същия успех можеше да простре дрехите мокри, но непрани, и тя точно това стори. Така щеше да спести сапун, да не говорим за време. Понеже Елайза имаше много по-приятни неща за правене, когато се спускаше гъста мъгла — превъзходно прикритие, за да се измъкнеш незабелязано.
„Изкормвача“ беше една от най-хубавите й игри. Отначало играеше сама, но с течение на времето научи Сами на правилата и двамата се редуваха да изпълняват ролите на Майката и на Изкормвача. Елайза така и не можеше да реши коя роля предпочита. Понякога си мислеше, че е на Изкормвача — само заради силата му. Кожата й настръхваше от гузно удоволствие, докато се промъкваше зад Сами и потискаше кикота си, докато се готвеше да го спипа…