- Актьорството е нещо ново за мен - отговори Лоугън, - но е приятно да знам, че ако някога дойде краят на бизнеса с търсенето на духове, мога да допълвам заплатата си от Йейл с изяви на сцената.
- Бих бил щастлив да отговаря на въпросите ви колкото мога по-изчерпателно — изкиска се Рийд, когато си спомни. - Чудесно извъртане. - Той отпи от скоча си. - Е, мисля, че след днешната пресконференция, а и благодарение на новите правила, които въведохме за ползването на плавателни съдове в езерото, търсенето на чудовището постепенно ще отмре.
- Това е целта.
Рийд възкликна, сякаш е забравил нещо.
- О, да. - Бръкна в джоба си и извади тънък плик. - Ето стипендията ти.
- Все още ми е неловко да приемам пари от института - каза Лоугън, докато прибираше плика в джоба си. - Но се утешавам с мисълта, че това е компенсация за вредите, които репутацията ми би понесла, ако някога истината излезе наяве.
- Ние ти благодарим и аз съм сигурен, че Неси също ти благодари. - Президентът направи пауза. - Носиш ли... ъъъ... данните?
Лоугън кимна.
- И все още смяташ, че най-добре е да ги унищожим?
- Това е единствената възможност. Какво ще стане, ако снимките се превърнат в обществено достояние или попаднат, да не дава господ, в Ютюб? Това ще сложи край на всичко, което постигнахме. Ще ги изгоря веднага щом се кача в стаята си.
- Разбира се, ти си прав. - Рийд се поколеба. - Мога ли... да ги видя за последен път?
- Разбира се. - Лоугън огледа бара, отвори дипломатическото куфарче, марка „Зиро Халибъртън“, което лежеше на тапицираната пейка до него, извади папка и я подаде на Рийд. Президентът я взе, отвори я и запрелиства страниците вътре, а очите му блестяха от жадна омая.
Папката съдържаше изображения, получени с помощта на различни технологии: акустично обратно разсейване, синтетичен апертурен импулс, активен лъчев сонар. Те показваха едно и също, но от различни ъгли и в различни пози: създание с обемисто яйцевидно тяло, странични перки и дълга тънка шия.
Рийд дълго гледа снимките. След това с дълбока въздишка на съжаление затвори папката и я върна на Лоугън.
Точно в момента, когато Лоугън се готвеше да прибере папката в куфарчето, мъж в униформата на хотела се приближи към тяхната маса.
- Доктор Лоугън?
- Да?
- Търсят ви по телефона. Апаратът е на рецепцията.
Лоугън се намръщи.
- В момента имам среща. Не може ли да почака?
Пиколото поклати глава.
- Не, сър. Човекът, който се обажда, каза, че е спешно. Много спешно.
1 Митични същества - растения или животни, за които се предполага, че съществуват, но още няма открити доказателства за това. - Б. пр.
2 Сляп кош за ловене на риба. - Б. пр.
2.
Когато идваш от запад по шосе 138 в Род Айлънд, мостът на Джеймстаун „Варазано“ предлага четири ленти в бетонна кутия от трегери с приятни, макар и тревожно извисени във въздуха форми. Беше обедно време извън сезона, движението не бе натоварено и доктор Джеръми Лоугън натисна съвсем леко газта на своя „Лотос Елан“ от 1968 г. Спортната кола се подчини на мига и без усилия прехвърли извивката на моста. След това профуча през малък къс земя, преди да се появи вторият мост - „Клейборн Пел“. Той беше много по-дълъг и много по-висок от този, по който току-що беше минал. Лоугън знаеше достатъчно за съпротивлението на материалите, за да смята висящите мостове за леко обезпокоителни, затова натисна газта още малко. Колата започна да се изкачва, стигна до върха на прострялата се конструкция и пред очите му се откри гледка, която издуха всички мисли за трептения и резонансни честоти от главата му.
Пред него лежеше Нюпорт, Род Айлънд, който пръскаше искри като диамант под слънцето в ранната есен, подобен на страната Оз в края на пътя от жълти тухли. Заливчета, марипи, пристанища, кейове и блестящи сгради, облицовани с камъни или с боядисани в бяло дъсчени обшивки - почти неразличими от това разстояние - се простираха по хоризонта наляво и надясно. Малко по-близо няколко едномачтови ветроходни лодки и яхти се носеха с бели, надути от вятъра платна. Това беше гледка, която никога нямаше да остарее и Лоугън я попиваше с цялата си душа.
Беше напълно достатъчна да заглуши гризящото го любопитство защо въобще е тук.
В края на моста зави по улица „Феъруел“, след това подкара по тесните натоварени улици на стария градски център, докато не стигна до булевард „Мемориъл“. Като всички туристи зави наляво и после надясно по „Белвю“. След това обаче, вместо да се отклони на изток към алеята „Клиф Уолк“ и съвършено поддържаните фасади на „вили“ като „Марбъл Хаус“ или „Брейкърс“, Лоугън продължи на югозапад, докато не стигна „Оушън Авеню“. Мина край поредица малки плажове, частен клуб и неизбежните летни къщи. След около три километра и нещо намали, преди да стигне тесен павиран път, който водеше на юг от шосето. На табелката, която стърчеше отстрани, не пишеше нищо повече от „Частна собственост“. Зави по пътя и след стотина метра стигна до потъмняла от стихиите тухлена ограда, която се простираше наляво и надясно, докъдето очи виждаха. Пред него в оградата имаше врата със старомодна къщичка с шистов покрив, която служеше за подслон на охраната и пропуск. Лоугън спря, за да покаже документите си. Пазачът ги огледа, кимна и му ги върна. Вратата, препречваща пътя, се отвори, той му махна и Лоугън продължи нататък. Тесният извиващ се път минаваше през горичка, след това по нисък хълм и отново през гора. След нов завой Лоугън спря, защото зърна „Лукс“1 за пръв път след десет години.