- Госпожица Флуд?
Мъжът ѝ подаде визитка.
- Казвам се Джеръми Лоугън.
Памела погледна визитката. На нея пишеше д-р Джеръми Лоугън, Исторически факултет, Йейлски университет. Мъжът съвсем не приличаше на професор по история. Имаше прекалено силен слънчев тен, слабо, но атлетично тяло и носеше костюм, шит по поръчка, а не вечните сака от космат туид. Възможно ли бе да е потенциален клиент? В този момент осъзна, че още го държи пред вратата.
- О, много се извинявам. Заповядайте, влезте. - Тя го поведе към приемната.
- Много хубава къща - отбеляза той, след като седнаха. - Прадядо ви ли я проектира?
- Да.
- Тези викториански линии ѝ придават свежест сред многото колониална и италианска архитектура тук, в Нюпорт.
- Да не би да следвате архитектура, доктор Лоугън?
- Нека цитирам реплика от един стар филм: „Не знам много за много неща, но зная по нещичко за почти всичко“.
И Лоугън се усмихна.
- Във всеки случай трябва да знаете много за историята.
- Госпожице Флуд, проблемът с историята е, че се случва независимо дали искаме, или не. Само изследователите на Шекспир може да са сигурни, че докато работят, няма отнякъде да изскочи нова пиеса.
Памела се засмя. Този мъж беше очарователен, но тя имаше да планира жилищна сграда. Първоначалните проекти трябваше да се предадат след само две седмици.
- Доктор Лоугън, как мога да ви помогна?
Мъжът кръстоса крак върху крак.
- Излиза, че съм тук заради прадядо ви. Казва се Морис Флуд, нали? Архитект като вас самата.
- Точно така.
- Между големите му проекти е и замъкът на Делаву в средата на 80-те години на XIX век. Замъкът, който по-късно става известен като „Дарк Гейбълс“.
Като чу това, Памела почувства тревога, но не отговори.
- Сега е седалището на „Лукс“.
- Там ли работите, доктор Лоугън? - попита Памела предпазливо.
- Временно.
- И какво точно искате?
Лоугън прочисти гърлото си.
- След като прадядо ви е бил архитект на замъка и след като тази къща е била негов дом и офис, а мисля, че сега е ваша, съм любопитен дали оригиналните планове не са запазени?
Това било значи. Тя го изгледа подозрително.
- И какво точно ви интересува в плановете?
- Бих искал да ги прегледам.
- Защо?
- Не мога да навлизам в подробности, но ви уверявам, че...
Памела скочи на крака толкова рязко, че той спря насред дума.
- Съжалявам, но плановете не са на разположение.
- Има ли начин да бъдат осигурени? Готов съм да почакам.
- Не, няма. А сега ви моля да си вървите.
Лоугън я гледаше с любопитство, докато бавно се изправяше.
- Госпожице Флуд, зная, че сте участвали...
- Доктор Лоугън, имам много работа. Моля, вървете си. Моля.
Той продължи още известно време да я гледа изпитателно, после кимна в знак на благодарност, закрачи през фоайето и излезе през входната врата, без да каже нещо.
18.
Беше малко след четири следобед, когато Лоугън закрачи по дългия коридор на четвъртия етаж на замъка „Лукс“. Когато стигна до средата, се обърна към двукрилата стъклена врата, която се отваряше към богато наредена приемна. Той влезе и се огледа. На застлана с ленена покривка маса беше подреден богато украсен чаен сервиз: редица порцеланови чаши, табла с пълнозърнести бисквити и голяма термокана с помпа за чая. Чаят винаги беше „Дарджилинг“ и приемната винаги беше празна по това време на деня, защото всички пребиваващи в замъка бяха заети със своите научни проекти или най-малкото се преструваха, че са прекалено заети да правят почивка за чаша чай. Въпреки това се сервираше, ден след ден, година след година, толкова се беше вкоренила тази традиция, че вече не можеше да бъде променена.
Лоугън измъкна няколко сгънати листа от джоба си - списъка, който Олафсон му беше дал, и ги прегледа набързо.
В момента в „Лукс“ живееха и работеха осемдесет и двама учени и седемдесет асистенти, които да им помагат. Администрацията беше от четиресет и четири човека. Към тях трябваше да се добави обслужващият персонал от трийсет готвачи, пазачи, градинари, общи работници и разни майстори, които поддържаха инфраструктурата. От цялото това гъмжило от грубо двеста и четиресет човека в Олафсоновия списък бяха попаднали петима.