Лоугън отново кимна. Това наистина звучеше като много интересна работа. Патентовани от мен и „Лукс“. Смайващо и може би много доходно.
Макарти махна с ръка.
- Стига толкова за мен. Хайде вече по същество.
- Добре. Защо не ми разкажете за... ъъъ... събитието?
Макарти потъна в мълчание. Това продължи толкова дълго, че Лоугън се уплаши да не си е променил мнението. В този момент той се изправи на стола си и посочи към брега.
- Виждате ли групата скали оттатък японската градина?
Лоугън погледна в указаната посока. Видя голям черен каменен блок със загладен връх, заобиколен от по-малки, които стърчаха от тучната яркозелена трева. Сега, в късния следобед, Западното крило хвърляше сянка върху тях.
- През топлите дни, след обяда, имах навик да седя там и да мисля. Беше тихо и спокойно. Гледах морето и обмислях какво съм постигнал сутринта и какво не, събирах си мислите за предстоящата следобед работа.
Лоугън кимна. Не беше извадил цифровия диктофон, нито бележника с кожената подвързия.
- Доктор Лоугън, работата е важна за мен. През деня съм напълно погълнат от нея. Не съм фантазьор, нито обичам да се мотая. Но един ден се улових, че зяпам морето. Просто се бях вторачил. Не мога да кажа колко точно продължи. След това изведнъж започнах да фантазирам. Нещо, което никога не съм правил. Но не обърнах внимание. На следващия ден обаче се случи точно същото, на по-следващия отново. Но този път го осъзнавах. Просто не можех да откъсна очи от океана. Около мен сякаш всичко ставаше неясно и тихо. Може би продължи десетина минути.
- Кога точно се случи?
- Преди около шест седмици. Беше вторник. Приписах го на недостатъчен сън, на претоварване с работа. По това време правех едни особено трудни анализи. Както и да е. В продължение на няколко дни не се върнах отново на скалите. Обаче в края на седмицата го направих. - Макарти отново замълча, загледан към скалите. - Беше петък. Скалите ми липсваха. Този път... този път... - Той преглътна. - Случи се отново. Но сега беше по-зле. Много по-зле. Не само исках да гледам океана, но и да сляза при него. Да сляза долу при водата, да вляза в нея и да продължа да вървя... Станах. Беше ужасно чувство. Знаех какво правя, не исках да го правя, но не можех да спра. Някакъв странен подтик. - Капчици пот се бяха появили по челото на Макарти и той ги избърса с обратната страна на ръката си. - Имаше и глас. Глас в главата ми, който не беше моят.
- Какво казваше?
- Казваше: „Да, точно така. Отивай. Тръгни сега!“.
Макарти си пое въздух треперещ.
- Направих крачка към морето. После още една. И тогава... не зная как успях, но се справих. Не напълно, но достатъчно. Обърнах се и стоварих ръката си няколко пъти върху скалата. - Той я вдигна и показа превързаните си кокалчета. - Болката помогна. След това... се разкрещях. Разкрещях се, за да накарам гласа да стои настрана от главата ми, да го накарам да се махне.
Той отново потъна за няколко минути в мълчание, преди да продължи:
- После го нямаше. Изчезна просто така. Шепнещият глас. Ужасната нужда да се удавя. Усещането, че изведнъж желязната воля, обсебила съзнанието ми и тялото ми, беше прогонена. Никога не съм преживявал подобно нещо. Беше ужасно. Поех си дълбоко дъх и вдигнах очи. Тогава забелязах двама души в японската градина, които ме зяпаха.
Лоугън кимна. Така произшествието се беше разчуло: бяха видели Макарти да удря скалата с юмрук и да вика колкото му глас държи. В този момент му хрумна неприятна мисъл. В „Лукс“ били докладвани пет „произшествия“. Досега беше говорил с трима души, включително Макарти. Само единият от тях се беше обърнал към лекаря на „Лукс“ заради случилото се. Останалите бяха видени от свидетели. Колко ли други, запита се той, бяха преживели нещо странно, но не са били видени или са избрали да не съобщават за станалото?