- Това ли беше?
- Да, това е всичко.
- Не е имало по-нататъшни проявления? Никакви гласове, никакви натрапчиви подтици? Никакво усещане, че сте обсебен против волята си?
- Не. Нищо, но никога повече не съм стъпвал там. - Макарти кимна към скалите. - И никога няма да го направя.
- Има достатъчно прекрасни места в „Лукс“ за следобедна медитация.
- Така е - кимна Макарти, обърна се към Лоугън и втренчи поглед в него. - Трябва да знаете и още нещо. Аз съм дипломиран лекар. Фактически практикувах медицина почти десетина години, преди да се върна за докторат по лингвистика. Завърших в Медицинското училище „Джон Хопкинс“ с най-високите оценки в курса. Бях лекар-резидент в една от най-натоварените болници на Източното крайбрежие, бях хирург. Да наречеш това преживяване брутално е твърде омаловажаващо. От петнайсетте лекари-резиденти, с които започнахме заедно, шестима отпаднаха още първата година. Други четирима смениха болницата. Един се самоуби. Друг заспа зад волана от изтощение и скочи от мост с колата си. Само трима оцеляхме до края. И знаете ли какво? Единственото място при престоя ми в тази болница, когато пулсът ми се ускоряваше над шейсет, беше на бягащата пътека в спортната зала. Доктор Лоугън, аз съм кораво и упорито копеле, което не се стресира, а се съсредоточава. И не се плаша лесно. Не забравяйте да прикачите и тази подробност към историята, която ви разказах преди малко.
- Няма.
- Свършихме ли?
- Да. Имате ли нещо против да поостана и да се порадвам на гледката?
- Стига да не говорите.
- И да разваля такъв прекрасен изглед? - Лоугън се разположи удобно на градинския стол. - Не би ми минало през ум.
19.
Още щом влезе в „Блу Лобстър", барът му се понрави. Беше приятно сумрачно, миришеше на бира, нямаше никакви претенции. За разлика от предвзетите модни ресторанти в града, неговото меню, написано с тебешир на черната дъска на стената, съдържаше четири гозби: риба с картофки, чийзбургер, сандвич с ролца от омари и мидена чорба. Заведението се намираше на втория етаж на Рибарския кооператив в Нюпорт. Беше малко след шест и през прозорците, обърнати на запад, можеше да се видят рибарските корабчета, които пърпореха към кейовете, за да разтоварят дневния си улов.
Когато очите му свикнаха с полумрака, Лоугън видя човека, заради когото беше тук: стройна жена в началото на трийсетте с дълга кестенява коса, черни очи и сърцевидно лице. Тя седеше на една от силно издрасканите дървени маси, която гледаше към стената, заета от прозорци. Изправи се, когато я наближи, усмихвайки се малко плахо или може би, помисли си енигмологът, с леко огорчение.
Памела Флуд. Беше му позвънила преди по-малко от час, възползвайки се от номера на мобилния му телефон, отпечатан на визитката, която ѝ даде. Извини се за своята рязкост тази сутрин и попита дали би могла да го почерпи едно питие.
Двамата си стиснаха ръцете и седнаха. Дойде барманката, жена с обветрено лице и такива мускули на ръцете, че сигурно беше прекарала не едно или две десетилетия на палубата.
- Какво да бъде?
Лоугън погледна към госпожица Флуд, за да види какво пие.
- И за мен една наливна бира.
- Веднага. - Жената се отдалечи в сумрака.
- Благодаря, че приехте поканата ми. - Усмивката не беше слязла от лицето ѝ.
- А аз благодаря за поканата, госпожице Флуд.
- Наричай ме Пам. Искам отново да се извиня, че сутринта на практика те изгоних от къщи.
- Няма нищо. Изхвърляли са ме от къде по-важни места. - Двамата се разсмяха едновременно.
Жената донесе неговата бира и той вдигна чашата, но преди да отпие, отбеляза:
- Значи архитектурата е семейно занятие.
- Моят прадядо и дядо ми бяха архитекти. Баща ми обаче беше адвокат.
- Черната овца в семейството, а?
- Нещо подобно. - Тя отново се засмя. - Започнах да строя къщи от „Лего“ на две години. Прекарах цялото си детство сред чертежи, скици и строителни площадки. Никога не ми хрумна, че мога да правя нещо друго. - Тя отпи глътка бира. - Виж, почти веднага, след като си тръгна, се почувствах пълен идиот. Малко по-късно се сетих къде съм виждала лицето ти - на корицата на списание „Пийпъл“, и се почувствах още по-зле. Тогава си помислих, че най- малкото, което бих могла да сторя, е да те почерпя питие, за да ти обясня защо се държах така и да разбера за какво беше дошъл.
Лоугън също отпи от бирата.
- Цял съм в слух.
- Проблемът е... - тя се поколеба, - че ти не си първият, който идва да види чертежите.