- Изглежда не се е разбирал с Уилърд Стречи.
- Със сигурност не бяха добри приятели, но Роджър се държи зле с много хора. - Тя го погледна с пронизващите си очи. - Никой нищо не е казал, но мога да предположа защо сте тук. Проучвате смъртта на Уилърд, нали?
- Да - кимна Лоугън и направи пауза. - Казвате се Лора Бенедикт, така ли?
Жената кимна.
- По случайност Роджър и вие сте последните в списъка ми с хора, с които трябва да разговарям.
Лора го погледна въпросително.
- Извинявайте, но трябва да задам няколко въпроса. Следобеда след смъртта на Уилърд Стречи са ви видели да седите на пейка над океана, обгърнала торса си с две ръце, и да се клатите напред-назад. Човекът, който ви е забелязал, казва, че в един момент сте станали и сте тръгнали към края на скалите, извисяващи се над океана. Изглеждали сте толкова... разстроена, че се готвел да извика охраната. Обаче след това сте се върнали на пейката и... - Докато Лоугън говореше, очите на жената се напълниха със сълзи. Започна да хлипа, първо тихо, после по-високо. Нямаше нужда човек да е чувствителен колкото Лоугън, за да разбере, че жената е потънала в скръб. Изпитвайки неловкост, че той е причината за тази реакция, той замълча.
След минута-две жената успя да се овладее.
- Съжалявам - каза тя, докато си бършеше очите с хартиена кърпичка. - Мислех, че съм преодоляла най-страшното.
- Аз съм виновен - каза Лоугън. - Ако знаех, не бих...
- Не - възрази жената и подсмръкна. - Трябва да се науча да се справям с това. - Извади нова кърпичка и си издуха носа с треперещи ръце. - Няма нищо тайно. Не бях на себе си от скръб. Уил беше... Когато дойдох в „Лукс“, той ме взе под крилото си. Това място може да е много плашещо. Мозъчната мощ тук е накалена до бяло. - Тя се усмихна през сълзи. - Уил беше толкова търпелив и услужлив. Беше мой ментор. Не, много повече от това. Беше ми като баща. - Ръцете ѝ отново се разтрепериха и тя се протегна за друга кърпичка.
- При моето кратко пребиваване в „Лукс“ преди десет години лично не го познавах добре, но винаги ми е правил впечатление на мил и любезен човек. - Лоугън направи пауза. - Имате ли някаква идея какво може да го е променило толкова?
Лора Бенедикт поклати глава и отново се зае да си бърше очите.
- През последните няколко седмици не го виждах много често. Готвя доклад, който ще изнеса на следващата среща на Обществото по квантова обработка на данните, и той ми отнема цялото време. Уил обаче винаги намираше време за мен - трябваше и аз да намеря за него. Продължавам да си мисля, че ако бяха говорила с него, ако го бях изслушала, той може би... може би...
- Говорите така, защото изпитвате вината на оцелелия. Не бива да мислите по този начин. - Лоугън не искаше повече да рови в скръбта на тази жена. Очевидно все още беше твърде прясна.
- Последен въпрос. Надявам се, няма да се сърдите, че го задавам. Когато тръгнахте към края на скалите, готвехте ли се... - Щом откри, че не е способен да каже думите, той замълча.
- Дали мислех да се хвърля? Не. Не съм такава. Освен това нали не сте забравили, че имам да изнасям доклад? - Нова усмивка, но бледа както предишната.
- Доктор Бенедикт, благодаря, че бяхте откровена в трудно за вас време. - Лоугън стана. - Благодаря и за извинението вместо Карбън.
Лора Бенедикт също стана. Очите ѝ бяха зачервени и подути, но сега поне бяха сухи.
- Ако ви причинява неприятности, само ми кажете. По някаква причина около мен е като котенце.
Щом се озова в апартамента си, Лоугън въведе няколко бележки в кодиран файл в компютъра си - едно изречение за Лора Бенедикт и няколко за Роджър Карбън. След като вече беше разговарял с всички от първоначалния си списък, се зае отново да прочете кратките им досиета. После създаде една електронна таблица, също защитена с парола, в която въведе всички имена с кратка бележка защо са избрани за разпит. След това сортира имената по различни групи. Едната група се състоеше от хора като Иън Олбрайт и Ким Миколос, които бяха работили със Стречи. Друга група, в която влизаше Роджър Карбън, се състоеше от хора, които бяха станали свидетели на странното поведение на Стречи в дните преди неговото самоубийство. Имаше и една последна група: онези като Терънс Макарти, лингвиста, на които Карбън беше лепнал етикета „другите“. В последната група имаше пет имена. Едно от тях беше на Лора Бенедикт. Енигмологът го отбеляза с чавка - поведението ѝ беше резултат на обикновена скръб.
Останалите четирима бяха интересни. Трима от тях бяха учени, които живееха тук, а единият - служител в администрацията. Никой от тях не гореше от желание да говори за преживяното. Някои повече, други по-малко. Двама бяха докладвали, че са видели или подушили неща, които или изобщо не са били там, или много са се различавали от действителността. Трима от тях бяха разказали, че изведнъж почувствали натрапчивата нужда да направят необикновени или необичайни за тях неща. И четиримата бяха чули музика или гласове или съчетание от двете.