Выбрать главу

Олафсон не отговори.

-      Има и още нещо. „Другите“, които спомена Карбън - това са живеещите в „Лукс“, които са били видени през последните седмици да се държат по нехарактерен или необичаен начин. Те ми разказаха, че са видели, чули и помирисали неща, които всъщност ги е нямало. Говорят за странни натрапчиви импулси - в единия от случаите суициден импулс. Но най-интересният факт е, че четиримата или са живели, или са работили в близост със Западното крило.

-      Сигурен ли си? - попита Олафсон.

-      Два пъти проверих бележките си. Сигурен съм.

Олафсон протегна ръка за чашата си.

-      Ако искам да реша тази загадка, имам нужда от твоето позволение да сменя посоката на издирванията си и да се съсредоточа върху Западното крило и особено върху забравената стая.

Олафсон отпи бавно. След това въздъхна и накрая кимна с глава.

-      Също така ще ми трябва асистент.

Директорът се смръщи.

-      Какво?

-      Аз съм историк, енигмолог. Не съм инженер. Ако искам да реша тази загадка, имам нужда от човек с умения, които не притежавам.

-      Нали се разбрахме да пазим съществуването на тази стая в тайна?

-      Така е, обаче колкото повече мисля за това, толкова по-ясно ми става, че не мога да разреша загадката сам.

Последва кратко мълчание.

-      Не знам, Джеръми - най-накрая заговори Олафсон. - Смъртта на Стречи беше достатъчен ужас, а сега и тази стая... Сигурно има защо да е била зазидана. Не можем да си позволим и най-малкото петно върху доброто име на „Лукс“.

-      Това вече съм го чувал. Освен това знам много добре колко деликатно е положението. Но това е единственият начин да разбереш какво се е случило на Стречи.

Лоугън наблюдаваше директора, който потъна в мълчание, за да обмисли чутото.

-      Трябва да е човек, на чиято дискретност можем да разчитаме напълно.

-      Гарантирам за нейната дискретност.

-      Нейната? - изненада се Олафсон. - Значи вече имаш някого предвид?

-      Ким Миколос. Асистентката на Стречи.

-      Защо Миколос? Искам да кажа, че тя дори не е член на изследователското тяло.

-      Тя е най-добрият вариант. Познава по-добре от всички работата на Стречи и след като работниците са се разпръснали във всички възможни посоки, това важи и за работата му по Западното крило. Тя е в час с хората и положението в „Лукс“ и беше достатъчно почтена да ми отговаря честно. И най-важното - една от нейните специалности е обратно инженерство. А аз имам нужда от някого, който може да ми помогне да възстановя начина на създаване на това помещение. - Освен това така ще мога да я държа под око, помисли си Лоугън.

-      Джеръми, не съм сигурен, че мога да одобря това - каза Олафсон. - Съмнявам се, че управителният съвет би го одобрил.

-      Управителният съвет знае ли за забравената стая?

-      Не, разбира се, че не знае.

-      Тогава няма нужда да знае и за това.

-      Ние сме толкова уединена и изолирана организация... включването на Миколос ще бъде в разрез с нашите принципи за раздробяване и секретност.

-      А самоубийството не е ли в разрез с принципите на „Лукс“?

Олафсон не отговори.

-      Както вече казах, това е единственият начин да получиш отговорите, които търсиш. И недей да забравяш: тук съм, защото не знаеш какво се е случило със Стречи и защо. Също така не забравяй другите четирима и онова, което се е случило с тях. Можеш ли да си позволиш просто да заградиш Западното крило и да му обърнеш гръб? Кой знае какво още може да се случи? Ще обърнеш гръб на готова да избухне бомба.

Олафсон въздъхна.

-      След като поставяш нещата така, нямам друг избор, освен да се съглася.

-      Грегъри, много ти благодаря.

Директорът огледа всекидневната си, за да спечели време, преди да спре погледа си върху Лоугън.

-      Кога планираш да почнеш?

-      Още утре сутринта - отговори енигмологът и допи чашата си.

1 Древни шумерски храмове. - Б. пр.

2 Унгарски архитект модернист, който работи в „Баухаус“ - Висшето училище по строителство и художествено конструиране в Десау. - Б. пр.

24.

Докато Лоугън се прибираше в своя апартамент на третия етаж, друг обитател на „Лукс“ крачеше неспокойно в своето по-малко жилище далеч в края на втория етаж. Лампите бяха угасени и единствената светлина идваше от проблясващите езици на светкавиците зад стъклата, разделени от вертикални колони.