- Джеръми - каза Олафсон и се упъти с протегната ръка към Лоугън, - радвам се да те видя отново.
- Грегъри - отговори той.
- Зная, че се чудиш за какво е всичко това. Ела с мен, моля, и ще ти обясня подробно.
Той излезе от помещението и пое по главния коридор, а Лоугън го последва.
1 Вероятно алюзия за „светлина“ на латински. - Б. пр.
3.
Офисът на Олафсон беше останал такъв, какъвто Лоугън го помнеше. Тъмен, с мебели в едуардиански стил, полиран месингов обков, стенни лампи и анахронистични картини по стените, приличащи на драсканици - предпочитаният от Олафсон абстрактен експресионизъм. На едната стена имаше високи прозорци с дебело стъкло. От тях се разкриваше гледка към добре поддържания ландшафт: ливади се простираха чак до високите скали, под които се плискаше гневният океан. Долните половини на прозорците от оловно стъкло бяха леко вдигнати и Лоугън долавяше както далечния плисък на вълните, така и соления мирис на морето.
Директорът го покани с жест да седне на едно от креслата и се настани до него.
- Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.
- Ти каза, че работата е спешна.
- Мисля, че е точно такава. Би ми било трудно обаче да ти обясня защо. Затова... - Олафсон се поколеба за миг. - Затова ти се обадих. Исках да си осигуря твоите услуги, преди да ти възложат някоя друга задача.
В стаята за дълго настъпи тишина, докато двамата мъже се бяха вторачили един в друг.
- Преди да продължа - наруши мълчанието Олафсон най-накрая, - трябва да зная способен ли си да се освободиш от всякакви предубеждения и зложелателство, които може да са резултат на... ъъъ... минали различия.
Това предизвика второ мълчание. От креслото си Лоугън наблюдаваше директора на „Лукс“. Последния път, когато разговаря с Олафсон, преди цяло десетилетие, той седеше на същия стол горе-долу по същото време на годината. Освен това директорът имаше същото изражение на лицето: едновременно тревожно и нетърпеливо. Откъслеци от късото слово на Олафсон сега достигнаха до съзнанието му, филтрирани през булото на времето и паметта: Някои от членовете на колегията са много обезпокоени... схващат го като липса на академична взискателност. .. на първо място трябва да е доброто име на най-стария и най-авторитетен национален политически институт...
Лоугън се размърда в креслото.
- Това няма да е проблем.
Директорът кимиа.
- И мога да разчитам на твоята дискретност? Голяма част от онова, което ще ти кажа, е секретно дори за учените и служителите.
- Това е част от работата ми, така че нямаше нужда да питаш.
- Да, така е, но нали разбираш, трябваше да го направя. Благодаря ти. - Олафсон погледна за кратко към морето, преди отново да насочи вниманието си към Лоугън.
- Помниш ли доктор Стречи?
Лоугън се замисли.
- Уилърд Стречи?
Олафсон кимна.
- Точно така. Наскоро Стречи се оказа в центъра на... много трагично събитие, което се случи тук, в „Лукс“.
Лоугън си спомни за атмосферата, която беше доловил по време на краткия си престой в приемната.
- Разкажи ми.
Директорът отново погледна към морето, преди да отговори.
- През последните седмица-две Стречи не беше на себе си.
- По-точно? - попита Лоугън.
- Беше неспокоен. Изглежда страдаше от безсъние или спеше много малко. Стана и раздразнителен - както си спомняш, това съвсем не беше в характера му. Освен това той... - Олафсон отново се поколеба. - ... Започна да си говори сам.
- Вярно?
- Така ми казаха. Тихо и дълго, понякога дори оживено. И накрая, само преди четири дена, изведнъж рухна психически.
- Продължавай - подкани го Лоугън.
- Изби го на насилие, нападна асистентката си. - Олафсон преглътна. - Както знаеш, тук имаме малобройна охрана. Не сме подготвени за справяне с... ъъъ... подобни сцени. Ние го обуздахме, доколкото можахме, и го затворихме в библиотеката за посетители на първия етаж. След това се обадихме на деветстотин и единайсет.