Петифорд се нареди на опашката пред бюфета, като пътьом взе табла и чиния, които зареди с любимата си закуска: прясно изцеден портокалов сок, черно кафе, омлет с грюер и френски подправки от келнера за яйчени ястия, три кренвирша от вдигаща пара тава за топла витрина, пет тънки резена бекон от друга и един кроасан от препълнения кош с хлебни изделия. Докато внимателно балансираше с опасно претоварената табла, той огледа помещението за място. И в един ъгъл забеляза своя приятел и състрадалец Ед Крендли. Петифорд се придвижи до масата и се стовари на стола до Крендли.
- Още един ден в солните мини - каза той.
Крендли измърмори нещо в отговор с уста, пълна с кроасан с шоколад. Петифорд отпи глътка кафе, после портокалов сок и замръзна. Там, в другия край на помещението, беше Роджър Карбън - причината да бъде толкова уморен тази сутрин. Карбън седеше с тънката птицеподобна Лора Бенедикг, квантовата инженерка, която му беше съседка по лаборатория.
Петифорд смяташе, че Бенедикт недолюбва Карбън, и предположи, че е седнала на една маса с него само защото има твърде добро сърце да го остави да закусва сам.
Роджър Карбън. Както всички знаеха, „Лукс“ беше най-престижният мозъчен тръст в страната. Когато с току-що получена диплома по психология от Пенсилванския университет спечели едногодишно място за асистент в „Лукс“, Петифорд се почувства така, сякаш е спечелил от лотарията.
Колко малко е знаел тогава.
Всъщност, докато поглъщаше първия резен бекон, си помисли, че това не е съвсем справедливо. Имаше причина за доброто име на „Лукс“, множество отлични учени бяха минали през замъка, вършейки висококачествена работа. Много от асистентите и стажантите също бяха натрупали положителен опит. Например Ед Крендли имаше чудесна задача - работеше за един добронамерен и с добро име статистик.
Неговият лош късмет беше причината Роджър Карбън да му се падне за началник.
При пристигането си в „Лукс“ Петифорд се оказа неподготвен за човек като Карбън: не беше готов за неговия попарващ сарказъм, нетърпението и яростните му избухвания, бързането му да намери виновен и слепотата за добре свършената работа. Вместо да възлага на Петифорд интересни задачи или да му се довери да помага в грубите изследвания, Карбън се отнасяше с него така, както би се отнасял с най-незначителния си асистент някой професор от Бръш- ляновата лига, който се смята за маркиз. Снощи Петифорд стоя до два през нощта, за да проверява библиографските бележки в последната монография на Карбън.
Да, винаги може да ти се случи нещо кофти. Петифорд излапа второто парче бекон, а настроението му леко се подобри, когато насочи мислите си към плановете за идващите почивни дни. Половината асистенти щяха да се събрат в известен ергенски бар с изглед към нюпортската марина. Подобен купон беше рядкост заради многото работа и мръщенето на „Лукс“ по повод събирането с хората от града. Затова на Петифорд му беше отнело доста време, за да го организира - примамвайки с ласкателства и обещания, че той ще плати първите две питиета на всички.
- Нали ще дойдеш в събота вечер? - попита той Крендли с похотлива усмивка и смушкване.
- О, да.
- Знаеш ли, че не съм напускал замъка от шест седмици! Мисля, че развивам клаустрофобия.
- Това е, защото не дойде с кола.
- Брошурите за запознаване с тръста съветваха да не го правим. Освен това...
В далечния край на трапезарията настана суматоха - повишен тон, водопад от оживени думи, и Петифорд погледна натам. Беше историографът доктор Уилкокс. Беше станал и се извисяваше снажен, близо метър и деветдесет, разперил ръце, а сътрапезниците му го гледаха.
Петифорд вдигна рамене. На място като „Лукс“, което се взимаше толкова на сериозно, Уилкокс беше аномалия: не му пукаше и имаше вкус към мелодрамите, а от време на време дори ги разиграваше любителски. Нямаше съмнение, че забавлява сътрапезниците си с някоя история от неизчерпаемия запас от случки и тъпи вицове, с който разполагаше. Петифорд набоде един кренвирш и се обърна към Крендли.
- Това е заговор - продължи той мисълта си отпреди малко. - Първо разполагат това място толкова далече от града, че не можеш да стигнеш до там пеша. След това ти внушават много настойчиво да не идваш със собствен транспорт. Не ни плащат достатъчно за честта да бъдем тук и така нататък, така че нямаме нужните пари за редовно возене с таксита. Схващаш ли картинката? С нас се отнасят като с чираци.