- Тази параноя е нещо ново - отбеляза Крендли. - Може би трябва да поговориш като пациент с твоя началник доктор Карбън, който е седнал ей там.
- Бъзикаш ли се? Карбън - това ще прелее чашата. - Петифорд потрепери от пародиен ужас.
Изведнъж в далечния край на помещението отново настана суматоха, но вече много по-голяма. Петифорд стрелна поглед натам. Пак беше Уилкокс. Той крещеше нещо и Петифорд разбра на мига, че това не е шега, нито някой забавен анекдот: очите на историографа бяха толкова ококорени, че се виждаше само бялото, а пяната, която пръскаше от устата му, се лепеше по библейската му брада. В трапезарията се чуха ахкания, хората наскачаха от масите, а двама-трима се втурнаха към изхода.
Въпреки изненадата си Петифорд започна да различава онова, което крещеше Уилкокс.
- Извадете ги! - ревеше той. - Извадете ги от главата ми!
Сътрапезниците на Уилкокс се трупаха около него, говореха му успокояващо, караха го да седне отново. Няколко души от съседните маси - приятели, познати - Уилкокс беше популярен човек - също се приближиха. Уилкокс замълча и позволи да бъде отведен обратно до мястото си. Седна и поклати глава като кон, който се опитва да прогони досадна муха. Настъпи миг на стазис. После той рязко скочи на крака, надавайки рев, а столът му падна на земята.
- Извадете ги! - закрещя отново той. - Твърде остри са! Причиняват ми болка! Извадете ги!
Отново около него се струпа малка тълпа и хората се опитваха да го успокоят. Едрият мъж лесно се освободи от тях и се завъртя, крещейки и виейки, очевидно от болка. Сега започна отчаяно да дере ушите си и дори от такова разстояние Петифорд можа да види за свой ужас, че под ноктите на историографа остава част от плътта му, а от дългите и дълбоки рани блика кръв.
Изведнъж Уилкокс побягна от масата, докато продължаваше да удря ушите си и се оглеждаше насам-натам. За миг погледът му срещна този на Петифорд и асистентът почувства как го пронизва страх. След това Уилкокс се втурна към дългите маси, на които беше сервирана закуската. Втурна се към бюфета с викове „Вън от главата ми“, „Моля, не искам повече гласове в главата си!“. Келнерите, които стояха на място зад масите, се дръпнаха нервно назад, докато той се приближаваше.
Уилкокс се втурна толкова бързо към масите, като същевременно продължаваше да блъска с юмруци ушите си, че едва не събори застаналия най-близо от тях. Като се изключи замръзналият на мястото си Петифорд, вече всички в трапезарията бяха на крака. Някои бързаха към Уилкокс, други тичаха в противоположната посока. С ъгъла на очите си Петифорд видя, че някой трескаво говори по вътрешния телефон.
Докато изригваше все по-неразбираеми викове, Уилкокс огледа масата в едната и другата посока с ококорени и въртящи се в орбитите очи. След това се хвърли напред, отблъсквайки добронамерените ръце на приятели, които се опитваха да го задържат, и сграбчи тавата от топлата витрина, в която лежеше беконът, от който Петифорд си беше взел пред по-малко от пет минути. Блъсна с ръка тавата така, че беконът се разлетя във всички посоки, след това грабна двата малки спиртника, пълни с желиран спирт, които горяха под тавата. Вдигна с две ръце спиртниците, като продължаваше да вие.
Докато гледаше, Петифорд изведнъж бе пронизан от ужасяващо и смразяващо предчувствие какво ще се случи.
Помещението се изпълни с тревожни викове и удивени писъци. Изведнъж самият Уилкокс замълча и след това напълно преднамерено заби единия спиртник в ухото си, после и другия. Едва сега виковете от мъка се смениха с писъци от болка.
В шок всички се дръпнаха назад, не вярвайки на очите си. Дори пазачите, които бяха дошли на бегом в трапезарията, се поколебаха и изгубиха дар слово от онова, което се беше случило. Уилкокс се щураше напред-назад, желираният спирт пламтеше от ушните му канали, бакенбардите и брадата му пламнаха, защото желето се стичаше надолу към брадичката му. Писъците му ставаха все по-силни и той се хвърляше ту в една, ту в друга посока, блъскайки чинии, табли с ръчен хляб, буркани с конфитюр и мармалад на пода.
В един момент Уилкокс отново спря. Не престана да вие, но спря да се движи. На Петифорд, за когото ставащото беше изгубило всякаква връзка с действителността и се превръщаше все повече в кошмар, се стори, че нещо е привлякло вниманието на историографа. Уилкокс се втурна напред, докато ушите и брадата му продължаваха да горят, спря се пред ресторантския тостер за четири филийки. Виейки колкото му глас държи, пъхна пръстите си в четирите отвора и натисна лоста за включване надолу. След това със свободната си ръка грабна стоящата наблизо кана с горещо кафе и плисна течността в тостера.