Лоугън стана от бюрото си и бавно закрачи из помещението. „Хроники от възкръсналите отвъд“ и дузина други подобни книги разказваха за подобни същности, призовани против волята им, които след това остават в района гневни, зле разположени, неискащи или неможещи да се върнат в празното пространство, откъдето бяха дошли.
Такъв ли беше случаят с Проект „Грях“?
Ако подобно нещо се беше случило, ако учените са успели и са получили повече, отколкото са искали - това би обяснило много неща. Рязкото прекратяване на работата, запечатването на стаята, внимателното прочистване на архива на „Лукс“.
Тогава какъв е случаят със Стречи? Ако едно зло- желателно присъствие е останало през цялото това време в помещението, влизането му там е било като стъпване в стършелово гнездо. Възможно ли е това да е била причината, предизвикала...
В този момент му хрумна друга мисъл. Беше открил помещението разпечатано, в него вече е било прониквано. Не беше сигурно кога точно, но гипсът беше пресен. Другите в „Лукс“ бяха виждали и вършили странни неща преди онази трагична сутрин. Възможно ли бе забравената стая да е била затвор и сега, след като беше отворен, онова, което е било вътре, да е избягало на свобода в замъка?
Мина край големия натруфен прозорец на кабинета си, задълбочен в размисли по въпроса. Докато го правеше, спря и замръзна насред крачка. Загледа се през оловното стъкло в рамката и устата му зина.
Там, далеч под него, на ливадата стоеше фигурата на жена му. Носеше жълта лятна рокля и шапка с широка периферия, а вместо лента, привързана шарена кърпа, какъвто беше нейният стил. Беше присвила очи срещу слънцето, повдигнала хълбок с ръка на него - тази характерна поза, която помнеше толкова добре, а с другата му махаше. Океанският бриз си играеше с роклята ѝ - караше ръкавите да трепкат и я усукваше около краката.
- Кит - прошепна Лоугън.
Устата му пресъхна. Сърцето му започна да блъска в гърдите. Той примигна, отмести очи, след това отново погледна през прозореца.
Жена му, Керън Дейвис Лоугън, още беше там. Още се усмихваше и го викаше с ръка, силуетът ѝ беше рамкиран от яростните вълни, дългата ѝ сянка избутана назад от следобедното слънце върху злачнозелената ливада. Тя направи с длани фуния около устата си, за да извика, и той чу или си помисли, че чува гласа ѝ: Джеръми... Джеръми...
Отново отклони очи. Преброи до шейсет. След това бавно погледна отново през прозореца.
Фигурата я нямаше. Не беше за чудене, защото Кит беше мъртва от пет години.
Лоугън остана дълго загледан през прозореца. След това несигурно се върна и седна зад бюрото. Разкопча горното копче на ризата си, извади амулета, който винаги беше на врата му, и несъзнателно започна да го гали. Нещо ставаше с него, нещо, което не искаше да проучва или да признае, че се случва. Беше нещо повече от опънати нерви. Започна да чува далечна, тиха тревожна музика - музиката от всекидневната на Стречи, от забравената стая, дори когато изобщо не се намираше близо до Западното крило. Вчера се бе събудил през нощта, уверен, че някой му беше прошепнал нещо, но не можа да си спомни казаното. Откакто се събуди на сутринта, се чувстваше зле. А сега това...
Остана седнал зад бюрото си още пет минути, дишайки бавно, за да възстанови нормалния ритъм на сърцето си. Тогава стана и излезе от апартамента. Вероятно една живителна разходка из кампуса щеше да му се отрази добре. Можеше само да се надява.
29.
Ким Миколос беше толкова заета с детайлното проучване на онова, което бяха започнали да наричат Машината, че не чу Джеръми Лоугън да влиза в забравената стая. Когато той лекичко се прокашля, тя се завъртя рязко с къс пронизителен писък и едва не изпусна видеокамерата.
- Мили боже! - възкликна. - Уплаши ме до смърт.
- Извинявай - отговори той, оставяйки неотлъчната мешка на близката работна маса.
Миколос го огледа по-внимателно. Очите му изглеждаха малко подпухнали и зачервени, сякаш не се е наспал добре, а движенията му не бяха толкова бързи и отмерени, каквито вече беше свикнала да очаква от него. Изглеждаше разсеян и дори тревожен - също нехарактерно. Може би беше разстроен от случилото се сутринта в трапезарията. Тя не беше присъствала там, за да види доктор Уилкокс, но беше чула за произшествието. Ако това бе причината, беше напълно разбираемо. Обаче през късото си познанство с Лоугън не беше забелязала да е от хората, които лесно се вълнуват. Напротив, и това беше хубаво, като се има предвид каква му е работата.