- Добре - кимна той. - Но без обещания. Просто ще опитам.
Когато се разделиха пред ресторанта, той я целуна за лека нощ.
31.
Следващата вечер, няколко минути след девет, една фигура прелетя през осветената от луната зелена поляна, която се простираше от „Лукс“ до океана долу. Когато стигна до сянката на замъка, фигурата продължи под прикритието на храсталаците, докато вървеше покрай задната част на сградата и накрая стигна до малка врата, до която слабо светеше лампа. Фигурата се спря за миг, после лекичко почука по вратата.
Джеръми Лоугън отвори веднага и излезе навън в мрака, после затвори вратата зад себе си.
Фигурата - Памела Флуд, се приближи. В ръцете си носеше малка кожена чанта за документи.
- Ето, изпълних указанията ти и сега се чувствам като актриса в лош криминален филм. Какво е онова, което не пожела да ми кажеш по телефона?
- Нищо особено. Просто след като обмислих още малко нещата, осъзнах, че Олафсон или ще откаже направо, или ще обяви, че ще постави въпроса пред управителния съвет.
- Казах ти, че знае за работата ми със Стречи. Какъв е проблемът?
- Снощи не споменах, но имаше още едно произшествие.
- Произшествие?
- Подробностите не са важни, но един човек е на косъм. А Олафсон е верен на „Лукс“. Трябва да бързаме, защото не ми се занимава с разправии за разрешение от него.
- На пропуска са записали името ми. Ще разберат, че не съм влязла през главния вход.
- Само ако сравнят и двата комплекта записи. Тук си по моя покана. Ако някой попита, ще кажа, че си дошла, за да прегледаме някои чертежи.
Той отвори вратата.
- Да вървим. Ако срещнем някого, дръж се, все едно си оттук.
- По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
Лоугън я поведе надолу по тесен коридор, след това завиха и поеха по слабо осветена галерия, докато не стигнаха до централния коридор на първия етаж. Тук тръгнаха в западна посока. Памела стискаше чантата си.
Отвори се врата и в коридора се появи Терънс Макарти - лингвистът, който беше разказал на Лоугън, че чувал гласове, които го подтиквали да влезе в морето. Той започна да мести поглед от енигмолога на Памела и обратно, лицето му се смръщи и по него се изписа учудване. Лоугън само му кимна и продължи да крачи надолу по коридора. Чувстваше погледа на Макарти впит в гърба си. След малко чу стъпките му, заглушени донякъде от мокета, да се отдалечават в противоположната посока.
След време, което им се стори цяла вечност, стигнаха до декоративните врати в края на коридора. Лоугън се спря и погледна през рамо, надявайки се движението му да изглежда случайно. Дългият коридор беше пуст. Той бързо отключи вратата, преведе Памела през кадифените шнурове и вратата кьм преддверието.
Когато затвори вратата зад гърба си, моментално ги обгърна пълна тъмнина. Той извади две малки фенерчета от джоба си, светна едното, а другото подаде па Памела.
- Внимавай - предупреди я. - Навсякъде се търкалят строителни отпадъци и машинарии.
- Нали не си забравил, че съм архитект. Свикнала съм със строителните площадки.
Лоугън предпазливо я поведе по покритите с боклуци коридори и през полузавършените стаи до стълбището. След като се качиха по него, продължиха по успоредния, сумрачен, подобен на тунел коридор А. Пред тях се появи съвсем слаб отблясък от светлина.
Лоугън се спря пред брезентовата стена с предупредителната табелка. Силна жълта светлина се просмукваше иззад брезента.
- Не забравяй - предупреди я той, - че не трябва да говориш с никого за това.
- Кълна се, че няма.
След като повдигна брезента, той я преведе през грубата врата в тайната стая. Вътре беше Ким, застанала в далечния край на Машината. Тя ги гледаше.
- Това е Ким Миколос - представи я енигмологът на Памела. - Била е асистентка на доктор Стречи.
- Познаваме се - обади се Ким.
- Казах на Ким защо си тук - продължи Лоугън, но Памела вече беше влязла навътре и започна да се оглежда.
- Мили боже - възкликна тя след малко. - Какви са тези машинарии?
- Това е наш проблем, твоят е да намериш входната врата.
- Добре де, добре. - Тя продължи още известно време да се оглежда, сякаш не можеше да отлепи очи от странната гледка. После пристъпи към работната маса, остави чантата си и я отвори. Извади разни стари документи: писма, планове и нещо, което според Лоугън бяха няколко скици с молив. Памела взимаше листовете един по един, проучваше ги, след това се оглеждаше, сякаш искаше да се ориентира. Процесът отне около пет минути. Ким гледаше ставащото мълчаливо, с кръстосани пред гърдите ръце и неразгадаемо изражение.