Директорът несъзнателно се потърка по брадичката.
- Не са ми известни никакви подробности. Само, че онези, които са знаели за изследванията, са възлагали на тях големи надежди. Резултатът щял да бъде благодат за човечеството. Обаче с напредването на 30-те години надеждата се превърнала в загриженост. Знаеш, че хартата на „Лукс“ забранява всякакви изследвания, които биха могли да бъдат използвани във вреда на човечеството.
Лоугън кимна.
- Предполагам, че тези изследвания са поели в такава посока.
- Да. Или поне е съществувала възможността да се поеме в тази посока... ако хората бяха решили да постъпят така.
- Значи изследванията били зарязани завинаги?
- Зарязани - да, но не завинаги. Било взето решение работата да се замрази, всъщност да се скрие, докато не настъпи време, когато може да започне отново и да се вземе решение дали технологиите са достатъчно напреднали, за да не може да бъде използвана във вреда на човечеството.
- Научна капсула на времето - подхвърли Лоугън.
- Точно така. Да бъде отворена наново и да се прецени пак след сто години.
- Сигурно всички документи, журнали и бележки за проекта са били преместени от архива на „Лукс“ в забравената стая. Това би обяснило дупките в архива.
- Най-вероятно. После са запечатали самото помещение.
- Не. - Лоугън стана от мястото си и започна да крачи из апартамента. - Не мисля, че е било необходимо. Единственият вход е бил скрит в една фалшива колона в стая, маскирана като склад на горния етаж. Фактически тайната стая вече е била запечатана.
- Във всеки случай учените - продължи Олафсон, - които са работили по проекта, се заклели тържествено да пазят тайна и напуснали „Лукс“ скоро след като е прекратен. Това знам.
- Какво друго можеш да ми кажеш?
- Не много. В моя кабинет има много специален сейф. В него се съхранява запечатано досие. То трябва да бъде отворено през 2035 г. и научен съвет да прецени дали старите изследвания може да бъдат безопасно подновени. Когато преди осемнайсет години заех този пост, между многото други неща ми беше казано и за съществуването на това досие. Задължението на всеки бивш директор е да информира новия за него и да му обясни важността както на самото досие, така и на 2035 година.
- Предавано от новия на стария в пълна тайна. По същия начин старият президент информира новия по разузнавателни въпроси и му предава ядреното куфарче.
Лицето на Олафсон се изкриви в гримаса.
- Не мога да кажа, че сравнението ми се нрави, но в същността си е вярно. Виж, Джеръми, аз съм четвъртият директор след събитията, които са се случили тук в средата на 30-те години. Преди много години в петминутен разговор научих за тайните изследвания и за досието в частния сейф. По времето, когато Уил се самоуби, напълно бяха забравил за него. Или по-точно изобщо не ми хрумна, че може да има връзка със скорошните събития.
- Това е напълно разбираемо - кимна Лоугън.
- Затова за мен не представляваше трудност да ти разреша да проучиш това помещение. И затова не свързах неговото съществуване със смъртта на Уил. Но като се има предвид онова, което откри, и устройството, което ми показа току-що... Не мисля, че има място за съмнение.
- Съгласен съм. - Лоугън се спря. - Да вървим.
Директорът го погледна учудено.
- Моля?
- Да вървим да отворим сейфа.
- Ти се шегуваш.
- Ни най-малко.
- Нищо не разбираш. - сега Олафсон стана. - Когато ти казах това, вече наруших клетвата си като директор на „Лукс“.
- Но отговорите, които търсим, са там вътре. Ние...
- Джеръми, когато ти казах, направих нещо, което никой директор от 1935 г. насам не е правил. Направих го само за да разбереш, че си прав. Без съмнение тук, в тайната стая, са се провеждали секретни и опасни изследвания. Зная, че вече си близо до намирането на отговора. Затова ти предоставих потвърждението, което ще ти помогне да продължиш по верния път.