Лоугън обмисли казаното от Ким.
- Аз съм прост историк, но ми звучи напълно възможно. Ще се чувствам много по-спокоен, ако зная, че си защитена. Въпреки това бъди предпазлива. И моля те, не го пускай на голяма мощност. Ти ще си с Фарадеева клетка, но останалите тук няма да имат подобна защита.
- Обещавам. За довечера имам други планове, но утре сутринта това ще е първата ми работа. Ще те държа в течение докъде съм стигнала.
Лоугън точно се готвеше да остави слушалката, когато забеляза, че малкият червен индикатор за ново съобщение премигваше. Той набра гласовата поща, където го очакваше само едно съобщение.
- Джеръми, обажда се Пам. Чакам с нетърпение вечерята ни довечера. Аз порових още малко из архива на прадядо и няма да повярваш какво намерих. Ха, ха, хвана се - беше шегичка. Нищо ново не съм открила. Обаче намерих визитката на онзи ужасен тип, който миналата зима се появи пред вратата ми. Излезе, че все пак не съм я хвърлила. Ще я донеса. Както и да е. Резервацията в „При Роуз“ е за девет и половина. Зная, че е малко късно, но ако не бях местна, въобще нямаше да получим маса. Мястото е чудесно и се надявам да ти хареса. А след вечеря можем да пием кафе у нас, ако искаш. - Свенливо засмиване. - Така че защо не минеш да ме вземеш към девет и четвърт? - Линията прекъсна с щракане.
Когато Лоугън остави телефона за втори път и понечи да стане от бюрото, светът около него за кратко се разклати. Той се вкопчи в стола, за да запази равновесие.
През последните четиресет и осем часа се чувстваше все по-зле. Главоболието беше вече почти непрекъснато, а новият странен шепот в главата му и демоничната музика заплашваха да го съкрушат. Снощи се беше озовал седнал на ръба на леглото да премята в ръце джобното ножче от комплекта си за първа помощ. Острието беше извадено, а той не можеше да си спомни нищо от последните петнайсет минути.
Трябваше да направи нещо.
Взе възглавница от леглото и я постави в средата на стаята. След това внимателно се отпусна на нея в позиция кека фуза, или пълен лотос от дзадзен201.
В моменти на силна тревога и емоционално безпокойство Лоугън разчиташе и на дзен медитацията освен на уменията си като екстрасенс, за да успокои съзнанието си. Никога не се беше нуждал от нея повече, отколкото в момента.
Разкопча най-горното копче на ризата си, извади амулета и го подържа известно време. След това го пусна да падне на гърдите му, свали ръцете си в скута с обърнати нагоре длани, дясната в лявата в позиция дхяна мудра. Започна да диша много бавно и осъзнато: вдишваше, издишваше, прочиствайки съзнанието си от всички външни мисли, без да се съсредоточава върху нещо определено извън дишането. През това време си представяше, че с всяко вдишване поема пречистващ въздух, а с всяко издишване се освобождава от физическите и емоционални отрови. В началото още броеше вдишванията и издишванията, но след няколко минути вече не беше нужно.
Започна да го изпълва чувство на спокойствие. Главоболието отстъпи заедно с шепота. Но музиката - тревожната дяволска музика - не спираше.
Сега започна с опити да я изолира в главата си, да я раздели на откъси, за да може да я изучава като обикновен феномен, а не като узурпатор, от който трябва да се страхува. С усилия успя да я забави толкова, че в съзнанието му да звучи само по една нота. И докато тя звучеше, той въвеждаше в съзнанието си друга, противоположна нота, създадена от него. Нота по нота, когато всяка нова нахлуваше в съзнанието му, той съвсем преднамерено добавяше друга, опитвайки се да заглуши първата.
Занимава се с това може би десетина минути, като същевременно се напрягаше да запази чувството на вътрешен покой в центъра на дзадзен. Не беше съвършен процес, защото му липсваше нужната дисциплина за това, но когато се изправи, главоболието му беше намаляло, шепотът беше спрял и най-хубавото - музиката свиреше много по-тихо.
Хвърли възглавницата на леглото, пъхна амулета обратно под ризата си, направи пауза, за да поеме един последен пречистващ дъх, после взе мешката от бюрото, отвори вратата и излезе от апартамента.
36.
В старата викторианска къща на улица „Пери“ Памела Флуд седеше смутена в малкото помещение на горния етаж, което обичаше да нарича своята съблекалня, и се гримираше. Правеше го рядко и дори тази вечер се ограничи с възможния минимум, но си заслужаваше усилието. Нямаше братя или сестри и след смъртта на баща си получи къщата с нейните странно извити коридори, задни стълбища и заспали помещения с неясно предназначение. Ползата от това - може би единствената - беше, че определи предназначението на всяко помещение според прищявката си.