- Доктор Сорел? - попита Лоугън.
Мъжът продължи още малко да го гледа, най-накрая кимна едва доловимо.
- Казвам се Лоугън.
Погледът на възрастния човек се плъзна надолу към бонбоните.
- Не мога да ям шоколад - обяви той. Гласът му беше като шумоленето на изсъхнали листа по настилка от натрошени павета.
- Знам.
Взорът на Сорел отново се плъзна нагоре.
- Какво искате?
- Може ли? - Лоугън придърпа стол до количката на възрастния мъж. - Бих искал да поговоря с вас.
- Говори колкото искаш.
Лоугън седна.
- Всъщност бих искал да чуя вие какво имате да казвате.
- За какво?
Макар никой да не слушаше, Лоугън леко сниши глас:
- Проектът „Грях“.
Възрастният мъж сякаш застина. Кокалчетата, които стискаха стола, побеляха още повече. Погледът му бавно се отдели от Лоугън и се отнесе някъде в далечината. Отне му доста време, преди да отговори. Накрая крайчецът на розов език се показа от устата му, за да навлажни устните. След това се изкашля, за да прочисти гърло.
- Голяма буря се мъти.
Лоугън стрелна поглед към панорамния прозорец. Предният край на урагана Барбара наближаваше града. Дърветата в парка се гърчеха гротескно под вятъра, клонки и зелени листа отлитаха на облаци под заплашителното небе. Улиците бяха призрачно пусти.
- Така е - съгласи се енигмологът.
- Какво каза преди малко?
- Казах, че търся информация за Проекта „Грях“.
- Не мога да ти помогна.
- Доктор Сорел, аз мисля, че можете.
Очите на Сорел се извъртяха в орбитите си, сякаш се оглеждаше за помощ.
- Не се притеснявайте - тихо го успокои Лоугън. - Посещението ми е официално одобрено.
- Аз съм на деветдесет и три. Вече съм възрастен човек и паметта ми не е добра.
- Съмнявам се, че точно този проект сте забравили. Както и да е, нека освежа паметта ви. Проектът „Синестезия“ е започнат в мозъчния тръст в Нюпорт, известен като „Лукс“. Спрян е през 30-те години твърде неочаквано от тогавашния директор на „Лукс“ Чарлз Рансъм. Вие сте били един от тримата участващи учени заедно с Мартин Уоткинс и Едуин Рамзи. И двамата са починали. Останали сте само вие.
Единственият отговор на Сорел беше леко поклащане на глава. Лоугън не знаеше дали означава отричане, или е просто паралитично треперене.
- Аз... може би трябва да кажа, че след като работя по поръчка на „Лукс“, зная за тайната стая. Бях в нея. Видях оборудването. Освен това знам защо работата ви е била спряна: имало е страхове, че може да бъде използвана по начини, вредни за човечеството.
Главата на Сорел трепна в неволен спазъм. Той затвори очи. Клепачите му бяха толкова тънки, че Лоугън почти можеше да види ирисите му под тях.
- Някой - не сме сигурни кой, наскоро е проникнал в помещението. Смятаме, че се опитват да подновят старите експерименти. Въз основа на техните действия мога само да предполагам, че те не се интересуват от ползата, които тези изследвания могат да донесат, а от вредата, която могат да причинят. Откраднали са целия архив, всички бележки. Искам да ми кажете върху какво сте работили.
Нямаше отговор.
Лоугън бръкна в единия от джобовете на якето си и извади плик за писма. От него измъкна сгънат лист и го показа на Сорел. Беше писмо от Олафсон на хартия с главата на „Лукс“, с което той му разрешаваше да отговори без ограничения на всички Лоугънови въпроси. Възрастният човек плъзна очи по редовете, докато ръцете му оставаха вкопчени в инвалидната количка. След минута извърна глава.
- Как ме намери? - най-накрая попита Сорел.
- Не беше лесно - призна Лоугън.
Настъпи мълчание, докато устните на стареца помръдваха.
- Дадох клетва - успя да произнесе най-накрая.
- Както и Олафсон, сегашният директор, който я наруши по основателна причина.
- Аз спазих клетвата - каза Сорел по-скоро на себе си, отколкото на своя посетител. - През всички тези години я спазвах.
Лоугън се наведе още по-близо до стареца.
- Доктор Сорел - започна той, - откакто някой е проникнал в тайната стая, двама души умряха. На други беше въздействано в по-голяма или по-малка степен неблагоприятно. Някои са преживели синестезия, усещайки вкуса на гласове или миризмата на музика. Трябва да разбера върху какво сте работили и причината изследванията да бъдат прекратени. Само вие може да ми помогнете. Няма кой друг.
Докато говореше, възрастният човек отново замря.