- Доктор Сорел? - попита Лоугън.
Мълчание.
- Помощта ви е жизненоважна. Критична.
Все още нямаше отговор.
- Доктор Сорел?
Най-накрая мъжът заговори.
- Двеста и осемнайсет.
- Моля?
- Двеста и осемнайсет. Това е моята стая. - За първи път Сорел вдигна една от ръцете си и посочи коридора. - Надолу по него. Там можем да поговорим.
41.
Стаята на Сорел в „Тонтън Ривър“ беше твърде голяма, но спартанска като монашеска килия. Едната част бе заета от болнично легло, а на стената над него имаше редица монитори за наблюдение на основните жизнени показатели, резервна бутилка кислород. Един-единствен прозорец осигуряваше изглед към все по-черното небе. Имаше и маса за сервиране на колелца, върху чиято табла бяха подредени няколко списания. Лоугън с изненада видя между тях нови броеве на списанието на Американската медицинска асоциация, „Ланцет“, „Нейчър“, които имаха вид на често разгръщани.
Той избута инвалидната количка срещу малък диван и след като дръпна пердетата, за да скрие заплашителната разсейваща гледка, седна на него.
- Покажи ми пак писмото - нареди Сорел със задъхан шепот.
Лоугън се подчини.
- Разкажи ми за смъртта на тези хора - поиска Сорел. - Моля.
- Единият беше специалист по компютри, от дълго време работещ в „Лукс“. Възложили му да преустрои Западното крило, затворено от години. Внезапно станал агресивен, истеричен - нещо напълно необичайно за него. Говорел несвързано за гласове в главата си, за неясна заплаха срещу него. Всичко това било непоносимо и той се самоубил.
Сорел изстена, все едно той също изпитва болка.
- А другият?
- Наследница на архитекта на „Лукс“.
- Твърдиш, че между смъртта им има връзка?
- Не зная със сигурност, но предполагам, че има.
- Спомена и за други, които са били засегнати?
Лоугън кимна.
- Чували гласове. Изпитвали опасни подтици. - Той си пое дъх. - Виждали хора, които всъщност не са били там.
Старецът се вторачи в нищото за известно време.
- Би ли ми дал чаша вода?
Лоугън кимна, стана и пое към сестринската стая. Скоро се върна с пластмасово шише охладена вода, което отвори и постави в гнездото на един от подлакътниците на количката. Сорел взе шишето и отпи голяма глътка. Ръката му леко потреперваше, а адамовата ябълка подскачаше в мършавата му повехнала шия. Остави шишето на място и попи устните си с края на халата.
- Аз се включих късно в проекта - започна той. - Малко преди да го прекратят. Бях много млад. Всъщност всички бяхме такива. Аз обаче наскоро бях завършил Харвардското медицинско училище пълен с нови идеи. Поне по онова време бяха такива. - Поклати глава. - Бяха ме включили, за да проверя има ли неврологичен или друг медицински начин... негативните ефекти да бъдат облекчени.
- Предполагам, че не сте имали успех - внимателно каза Лоугън.
Възрастният човек отново потъна в мълчание за няколко минути.
- Беше преди много години. Аз спазих клетвата си. На никого не съм казал, но разбира се, през годините следях развитието в биологията и психологията. След толкова много време за мен е трудно да... Той замълча. - Да направя късни предположения какво е можело или трябвало да се случи, за разлика от онова, което стана в действителност.
Мъжът може и да беше много стар. но умът му беше забележително бистър.
- Кажете ми каква е била целта на проекта - подсети го Лоугън. - Опишете ми го.
Сорел кимна още веднъж, после погледът му се отнесе някъде далече, сякаш надничаше в далечното минало, и както осъзна Лоугън, точно това и правеше. Той запази мълчание, оставяйки му време да си спомни. В своето собствено съзнание видя поредица червеникавокафяви снимки: група мъже в летни костюми и сламени шапки, застанали усмихнати на моравата пред „Лукс“. Същите мъже, наблъскани в лаборатория и заети с някакъв експеримент. Отново тези мъже, насядали със сериозни лица около маса.
Най-накрая възрастният мъж се размърда в инвалидната количка.
- Фактически всичко започна като произшествие. Мартин експериментираше с въздействието на звук с много висока честота. На това днес казват ултразвук. - Той погледна Лоугън. - Вероятно не си запознат с въздействието, което имат инфразвуковите честоти върху човешкото тяло.
- Имате предвид нещо като Ковънтрийската обсебеност?
Сорел кимна изненадан.
- Да, точно така.
Тази обсебеност беше открита от изследователи в Университета на Ковънтри: те установяват, че звук с много ниска честота - в областта на 19 херца, предизвиква безпокойство и ужас. Страничен ефект на този инфразвук е странна зрителна вибрация, която предизвиква видения на неясен, призрачен образ.