- А малките уреди, които искаш да скрия?
- Мисля, че беше права. Това са звукови генератори, създадени да излъчват свръхзвуковите вълни, които Проект „Грях“ е изучавал.
- Да, в това има смисъл - отбеляза Ким. - Защото анализирах още Машината и онова, което мога да кажа с чиста съвест, е, че е някакъв вид усилвател. Примитивен, но много сложен усилвател. - Тя направи пауза, за да помисли. - Защо искаш да скрия тези уреди?
- За да не бъдат използвани във вреда на някого другиго.
Ким застина, когато осъзна смисъла на неговите думи.
- Да не искаш да кажеш, че...
- Казвам, че който е намерил забравената стая, е възкресил тези проучвания и е използвал уредите първо срещу Стречи и след това, както подозирам срещу мен.
- Така че той или те преднамерено са докарали Стречи до лудост?
- За да спрат работата в Западното крило.
- Тогава защо не са... извинявай, но трябва да попитам. Защо не са успели да въздействат по същия начин и на теб?
- Задавал съм си този въпрос. Мисля, че е свързано с нашите... ъъъ... „ловци на духове“.
- Амулетите, които носим?
- Да. Черупката на наутилуса е основната съставна част. Не съм акустичен инженер, но съм готов да се обзаложа, че логаритмичното устройство на вътрешността на черупката разбива и изкривява звуковите вълни и така намалява тяхното въздействие. Намалява, но не ги неутрализира, защото през последните няколко дни се чувствах доста неуравновесен.
- Подозираш, че ще намеря уредите покрай стената, която те отделя от Уилкокс... защото той не е имал подобна защита?
- Точно така. Вместо аз да бъда изваден от строя, Уилкокс се оказа в спешното отделение. - Възцари се мълчание. - Ким, просто не го разбрах. Смятах, че Машината е уред за откриване и може би за общуване с призрачни същности. Като се има предвид професията ми, това е предположение, до което лесно мога да се подхлъзна.
- Е, а аз биха казала, че Машината е устройство за комуникация, макар и не такава, каквато ти първоначално си решил.
- Всички тези данни намерих в архивите на „Лукс“ за „призрачна сила“. Няма съмнение, че някой се е занимавал с изучаване на паранормалните явления. - Отново настъпи пауза. - Виж, по-добре да се връщам на пътя. Движението сякаш се разреди, макар бурята да се усилва. Страхувам се да не затворят шосе сто и четиринайсет. Ще се прибера колкото е възможно по-скоро.
- Добре.
- Ким, благодаря. И бъди внимателна. Недей да поемаш рискове. - Чу се щракане, когато Лоугън затвори.
Ким остави телефона обратно на възглавницата и чу друг шум. Но това не беше блъскането на капак в касата, а звучеше като стъпки, които идваха от стаята на Лесли Джексън.
- Лесли? - провикна се Ким. - В края на краищата реши да не заминаваш, а?
Нямаше отговор.
Ким се смръщи, стана от леглото, озова се в средата на стаята и се загледа през общата баня в другата зад нея.
- Лесли? - попита тя отново.
Това не беше ли движение на нещо черно в мрака на подвижните сенки в стаята на Лесли? Ако Лесли е там, защо не отговаря? Защо не е светнала лампата?
Дали някой не беше стоял там в мрака, подслушвайки телефонния ѝ разговор?
Внезапно Ким разбра и усети за първи път опасността, в която тя и Джеръми Лоугън се намират в момента. Ако някой беше започнал наново работата по Проект „Грях“ и е бил готов да остави Уилърд Стречи да умре, за да не бъде разкрита тяхната тайна... какво щеше да стане, ако открие нейната роля?
Бъди внимателна - беше я предупредил Лоугън. Недей да поемаш никакви рискове.
Движение ли беше това в дълбоките сенки? Студеният отблясък на метал?
Ким инстинктивно хукна към вратата, но докато тичаше, се подхлъзна на мокета. Когато падна, черепът ѝ се удари в ламперията на близката стена с грозния звук на кост срещу дърво, а тялото ѝ тупна на земята.
Мина минута. После един висок, слаб мъж излезе от мрака в стаята на Лесли Джексън. Безизразните му очи огледаха сцената. Той пъхна тежката палка с топка на края в джоба си и завлече тялото на Ким в близкия гардероб. Взе възглавницата от леглото, попи кръвта и хвърли и нея в гардероба.
- Скоро ще се върна за теб - измърмори и отново потъна в сенките.
44.
Половин час по-късно Лоугън зави по дългата криволичеща автомобилна алея, която водеше към паркинга на „Лукс“. Обикновено старателно поддържаната поляна пред него сега беше осеяна с клони, листа и най-странното - водорасли и пръски бяла морска пяна, издухани от бреговата линия, която беше на половин километър от тук. Трябваше да заобикаля тежки клони, паднали напряко на пътя. Виждаха се пет-шест дървета, изкоренени от оранжерията, която се издигаше пред окръжаващата парцела тухлена стена. Главните постройки на „Лукс“ се очертаваха на фона на черното яростно небе, а назъбените парапети намигаха заплашително в проблясъците на сивосинкавите светкавици.