- Повярвайте ми, щях да съм щастлива, ако бях. Хотелските стаи, които „Лукс“ нае в Поутокет, бяха заети още преди часове. Няма къде да отида. - Жената направи пауза. - Обаче, докато съм тук, има нещо, за което трябва да поговорим.
Лоугън отново седна на бюрото си.
- Слушам ви.
- Става дума за Роджър. - Задъханият глас на Бенедикт стана по-тих, почти като шепот. - Роджър Карбън.
- Какво за него?
- Зная защо сте тук. Вие разследвате смъртта на Уилърд Стречи. Това стана очевидно, когато разговаряхме. И че смятате... смятате, че е било нещо различно от самоубийство.
Лоугън застина.
- Какво ви кара да мислите така?
- На място като „Лукс“ не може да се опази тайна. Никой не знае какво точно става, но имаше предположения... - Бенедикт отново замълча. - Проблемът е, че през последните няколко дни Карбън... се държи малко плашещо.
- Плашещо?
- Може би по-точната дума е подозрително. През стената мога да чувам някои от телефонните му разговори. Това, за което говори... за което намеква... е много тревожно.
- Защо не се обърнахте по-рано към мен?
- Исках, но фактически аз... ами просто се страхувам от него. Единственото, което можех да направя, е да събера смелост и да ви се обадя. Но днес не го видях наоколо. Мисля, че може да е напуснал острова... а ако онова, което си мисля, е истина, не бива да го крия. Трябва да ви го кажа, защото смятам, че може да сте в опасност.
- Аз може да съм в опасност? - повтори гой.
- Така мисля.
- Искате ли да дойдете в кабинета ми, за да поговорим?
- Не! - изстреля уплашено тя. - Не в тази буря... Моля, нека се видим в мазето. Там е лабораторията ми. В нея ще бъдем в безопасност.
Лоугън се почеса по брадичката. Наистина трябваше да види какво става с Ким.
Мисля, че може да сте в опасност...
- Хайде, моля ви! - настоя Бенедикт. - Преди да изгубя смелост.
- Добре. Как мога да ви намеря?
- Познавате ли разположението на мазето?
- Не, ходил съм само до архива.
- Това е достатъчно. Вземете асансьора или се спуснете по главното стълбище, след това тръгнете в противоположната на архива посока. Аз ще ви чакам при бариерата.
- Идвам веднага.
- Благодаря ви, доктор Лоугън. - И жената затвори.
45.
Преметнал мешката през рамо, Лоугън стигна до подножието на главното стълбище, без да види жив човек. Зави наляво и пое отново по слабо осветения коридор от неизмазани каменни стени към блестящата метална врата, зад която бяха лабораториите в мазето. Този път обаче зад перфорирания плексигласов прозорец, вграден в тежката желязна врата, се виждаше птичето лице на Лора Бенедикт. Докато той приближаваше, тя набра поредица цифри на стенния панел с клавиши - очевидно вратата беше заключена от двете страни. С нисък сигнал и доловимо щракване вратата се отвори и изпусна с въздишка положително херметизираната атмосфера.
След като хвърли поглед над рамото на Лоугън, за да се увери, че е сам, тя го пусна да влезе и бутна вратата да се затвори. Въздухът тук беше по-хладен и миришеше леко на амоняк.
- Благодаря, че дойдохте - каза тя.
Лоугън кимна. Отново беше смаян от това колко е млада. Тя го поведе надолу по блестящия коридор с резките и почти отсечени движения, които си спомняше от първата им среща. Преди се беше смаял от аурата на тъга, която Лора носеше, сякаш беше дреха. Сега обаче усети друго излъчване: на безпокойство и дори страх.
- Можем да разговаряме в моята лаборатория - подхвърли тя, докато вървяха. - Не е далече. Тук, в обезопасения район, няма други хора. Вече проверих.
- Човек би си помислил, че имате всички компютри, които са ви нужни, горе в кабинета.
Бенедикт се усмихна тъжно.
- Така е. Вероятно бих могла да се справя и без лабораторията. Обаче така си осигурих спокойно място, където мога да работя върху особено сложен проблем или когато имам нужда да се отдалеча от Роджър.
Докато крачеха, Лоугън се оглеждаше любопитно. Повечето от вратите бяха затворени, но няколко зееха, разкривайки модерни усъвършенствани лаборатории, в които се виждаха уреди, чието предназначение дори не му беше известно. За разлика от останалата част на „Лукс“ тук осветлението беше ярко, дори малко остро. Различаваше се толкова много от дървото и кожата в замъка над тях, колкото лаборатория с равнище на биобезопасност 4 от лондонски мъжки клуб.
Той последва Бенедикт зад ъгъла, после завиха още веднъж и когато мазето започна съвсем да прилича на лабиринт от никел и стъкло, тя се спря пред врата с табелка „Бенедикт“. Въведе го в обширно помещение, в което имаше стоманено бюро, заобиколено от няколко офис стола „Хърман Милър“ в тон със сивометалическата разцветка на бюрото; бяла дъска, на която в момента нямаше нищо написано, два компютъра, свързани с дигитален проектор, и рафт с централните процесори на блейдсървъри, както в кабинета ѝ на горния етаж.