Бенедикт затвори вратата, седна на един от столовете и покани Лоугън с жест да направи същото. От тревога лицето ѝ беше бледо.
- Добре - каза Лоугън, докато се настаняваше на предложения стол и слагаше мешката на бюрото. - Моля, разкажете какви са подозренията ви срещу Роджър Карбън и защо мислите, че точно аз може да съм в опасност?
Бенедикт преглътна.
- Не зная откъде да започна. Честно казано, не мога да кажа кога точно започна всичко. Роджър има толкова саркастичен нрав, че винаги се заяжда с един или друг. - Тя направи пауза. - Мисля, че започна преди три месеца. Забелязах, че изведнъж стана потаен. Това не беше характерно за него. Обикновено не го е грижа кой чува какво казва или какво прави. Обаче започна да затваря вратата на офиса си. В началото само от време на време, по-късно вече често. Всеки път, когато го правеше, са залавяше за телефона. Нали разбирате, чувах през стената как говори. И после, няколко дни преди смъртта на Уил Стречи, двамата се спречкаха ужасно в кабинета на Роджър.
- Стречи и Карбън? За какво по-точно?
- Не съм сигурна. Нещо, свързано със Западното крило. Нали знаете, че Роджър беше помогнал да му възложат работата?
- Това винаги ми се е струвало странно - вметна Лоугън. - Ако Карбън е искал работата да се свърши бързо, човек би си помислил, че ще търси някого с по-голям опит.
- Докато се караха, чух само малка част от казаното. Уил каза нещо като: „Продължава, независимо дали ти харесва, или не“. А Роджър отговори: „Първо ще те видя в ада“. Трябва да ви кажа, че никога преди това не бях виждала Уил Стречи такъв. Вбесен. Наистина бесен.
- И какво стана? - подкани я Лоугън.
- После само преди няколко дни Роджър проведе един от тайните си разговори. Само че този път не беше затворил напълно вратата. Затова дочух малко повече от разговора. Ставаше дума за неуспех... временен неуспех. Изглежда се опитваше да убеди някого да не предприема определено действие.
- Знаете ли нещо повече за обаждането?
- Извинявайте, но не слушах чак толкова внимателно. Едва след като чух тези откъслечни думи и започнах да ги сравнявам с останалите неща, които забелязах... започнах да се страхувам.
- Защо смятате, че съм в опасност?
- Нима не е очевидно? Вие проучвате смъртта на Уил. Проучвате и Западното крило. Ако Роджър по някакъв начин е забъркан в случилото се, самото ви присъствие тук е заплаха за него.
- Разбирам.
Бенедикт се поколеба.
- Преди три дни го видях да излиза от вашия апартамент.
- Наистина?
- Той сякаш се изненада, че ме вижда. Беше едва ли не нервен - нещо напълно нетипично за него. Но се овладя и каза, че се е сетил за обстоятелство, което трябва да знаете, и след като ви няма вкъщи, щял да ви потърси другаде. - Бенедикт изгледа Лоугън с любопитство. - Намери ли ви?
- Не.
- Е, не виждате ли? Очевидно за вас тук не е безопасно.
- Навън също не е твърде безопасно.
- Заради урагана? Можете да отидете в блока от стаи, които „Лукс“ са запазили в „Поутъкет Хилтън“. Имам предвид, че сега тук е пусто и всичко може да се случи. Ако животът ви е в опасност, не мислите ли, че би било най-добре да заминете, и то веднага?
Лоугън кимна, но някак си унесено, повече на себе си. Колебаеше се. После бавно протегна ръка през масата и взе ръката на Лора Бенедикт в своята. Очите ѝ се разшириха от изненада, но тя не направи опит да я издърпа. Той я подържа в течение на няколко секунди и докато го правеше, усети няколко чувства: страх, разбира се, несигурност, съмнение... и още нещо.
Пусна я.
- Доктор Бенедикт, не сте от много отдавна в „Лукс“, нали?
- Малко повече от две години.
- Точно така. И си спомням, казахте, че Уил Стречи е бил ваш ментор, когато сте дошла.
- Беше дружелюбен, мил към мен, новачката. Това беше много важно.
- „Лукс“ ми предостави досието ви. Всъщност на всички хора, с които щях да разговарям. Доколкото си спомням, преди да дойдете в „Лукс“, сте преподавали в Провидънския технически университет.