- Къде си? - каза тя в слушалката. - В библиотеката на първия етаж? Аз съм точно под теб пред желязната врата към лабораториите. Лоугън е вътре. - Пауза. - Добре, идвам веднага. Ще се срещнем в подножието на стълбището, за да ти дам паролата. Прави каквото ще правиш, ио аз нищо не искам да знам.
Пъхна телефона в джоба си, после погледна Лоугън и му се усмихна със съжаление.
- Доктор Лоугън, неприятно ми е, че трябваше да свърши така. Вие ми се сторихте добър човек. Исках да избягате, но сега разбирам, че това никога нямаше да се получи. - Тя сниши глас. - За съжаление техният начин е единствено правилен.
След това се обърна и закрачи енергично по коридора към централното стълбище.
1 Състояние, при което едно сетивно възприятие или идейна представа предизвиква в съзнанието друга представа от сетиво, което не е било стимулирано. - Б. пр.
47.
Известно време Лоугън просто гледаше през прозореца от надупчен плексиглас как Бенедикт се отдалечава. Беше зашеметен от изненада. Но след това с рязко движение, подтикнат повече от инстинкта за самосъхранение, отколкото от разума, той се обърна и се втурна с все сили надолу по облицования със стомана хладен коридор.
След малко се спря по средата на пътя. Никога нямаше да излезе от тази лаборатория, ако тича така напосоки. Продължи напред по-бавно, опитваше вратите, като отваряше незаключените и светваше лампите в помещенията, за да създаде илюзията, че вътре може да има някого. Времето беше негов враг и трябваше да спечели колкото може повече.
Точно когато стигна Т-образната пресечка в края на коридора, чу слабото пиукане от отключването на желязната врата.
Задъхан, Лоугън се хвърли зад ъгъла. Под безмилостната ослепителна светлина в коридора се чувстваше като плъх в капан. Чу тихи гласове в далечината и пукота на радиостанция.
Пое си дълбоко дъх и рискува един бърз поглед зад ъгъла. На около трийсетина метра надолу по коридора видя трима мъже. Те напредваха бавно, защото се спираха да погледнат през отворените врати. Всеки от тях държеше в едната си ръка радиостанция, а в другата нещо, което енигмологът заподозря, че е тазер. Един от мъжете беше със сако от туид.
Докато крачеше, сакото се отметна и проблесна стоманата на пистолет
Лоугън се дръпна назад. Трима мъже.
Тръгна надолу по новия коридор колкото може по-тихо, отваряше вратите и светваше лампите, където успее. След това зави в друг коридор. Наближаваше лабораторията на Бенедикт. Пред него от дясната страна имаше помещение, чиято врата стоеше открехната. Той влезе и бързо се огледа. Изглежда беше някаква химическа лаборатория, пълна с работни станции, стъкленици в дървени каси, масспектрометри и разни други инструменти, които не познаваше. Освен това имаше бяла дъска, конферентна маса и същите офис столове, каквито беше видял в лабораторията на Лора Бенедикт
След като затвори и заключи вратата, се огледа още веднъж, като се опитваше да запамети разположението. После загаси осветлението и внимателно тръгна към един от далечните ъгли, където се сви между два метални стелажа.
Не можеше да продължава да тича като лисица пред кучетата. Трябваше да обмисли положението.
Трима мъже. Вероятно от охраната на „Айрънхенд“ или наемници. Това бяха хората, сигурен беше в това, които бяха изгорили Пам Флуд жива в собствената ѝ къща. Без съмнение те са били в големия джип, който се беше опитал да избута колата му от пътя в океана. Вече не можеше да има никакво съмнение, че не е било обикновено произшествие. Тези хора бяха тук, за да го убият.
Защо тогава носят тазери? Щеше ли по-късно да има по-малко въпроси, ако тялото му не е надупчено от куршуми? Той отблъсна тази мисъл.
В тъмното свали мешката от рамото си и започна да рови из нея в търсене на нещо полезно. Ръката му напипа малко, но мощно фенерче и той го прехвърли в джоба на якето. Мобилният му телефон се озова в джоба на панталона. Пъхна в другия цифровия диктофон с неволното признание на Бенедикт. Швейцарското джобно ножче с шест инструмента попадна в друг ог джобовете. Нищо от останалите предмети в мешката: видеокамера и фотоапарат, бележници, електромагнитни сензори, детектори за трите вида електромагнитни полета, не можеше да му бъде от полза сега. Той имаше пистолет, но беше заключен в оръжейния сейф в къщата му в Стоуни Крийк. За съжаление не му беше хрумнало, че ще му е нужен при посещението в толкова известен мозъчен тръст.
По навик преметна полупразната мешка през рамо. После замръзна, когато видя през матираното стъкло на лабораторната врата да се приближава сянка. Миг по-късно се показа един от тримата мъже. Беше облечен в непромокаемо яке, а на главата си носеше нахлупено ниско над ушите кепе. Докато Лоугън гледаше, мъжът спря пред вратата, извади радиостанция и заговори тихо в нея. След това изчака да чуе отговора и я прибра в джоба. Тазерът в ръката му беше готов за употреба. Той опита вратата на Лоугъновото скривалище, но щом установи, че е заключена, продължи нататък по коридора.