— Кажи сбогом на живота си, Джейн! — избоботи Пулър.
— Не съм го убила! — избухна в плач Райън. — Кълна се в Бог, че не съм го убила!
— Това го кажи на полицията. Влязла си в дома му и си откраднала тези вещи — нещо, което би дръзнала да направиш само ако знаеш, че той е мъртъв. И по една случайност той наистина е бил мъртъв горе, в банята си. Ако продължаваш да твърдиш, че не си го убила, съдебните заседатели доста ще се посмеят, преди да те пратят в затвора до края на дните ти.
— Мейсън ми каза да отида и да прибера часовниците — хълцайки, поясни Райън. — И аз го направих.
— Мейсън ли ти каза?
— Да! — извика тя.
— А ти не се ли запита как ще стане, ако собственикът им все още е жив?
— Добре, ще ти обясня — отвърна на пресекулки тя. — Той… Той ми каза, че Сладкиша… Че Сладкиша е мъртъв…
— А как е разбрал това?
— Не знам.
Карсън се раздвижи, за да привлече вниманието на Пулър.
— По някаква причина Мейсън го е убил, а след това й е заповядал да прибере часовниците — подхвърли тя.
— А защо Гриф не ги е прибрал, след като вече е бил там? — попита Райън.
— Как така изведнъж стана Гриф, а не мистър Мейсън? — погледна я с интерес Пулър, после въздъхна и поклати глава. — Отговорът на въпроса ти е прост: защото е искал ти да прибереш вещите, а не той. Откриваш стареца във ваната и ставаш подозрителна, но ще си държиш езика зад зъбите, защото също си била в дома му. Подхлъзнал те е, при това здравата.
— Гадният му кучи син! — изръмжа Райън, престанала да плаче.
— Но защо го е убил? — обади се Карсън.
Пулър премести ръката си върху рамото на Райън и леко го стисна.
— Някакви идеи? — попита той.
— Не. Никога не ми е споменавал подобно нещо. Не е имал причини да убива Сладкиша.
— Кога ти се обади да отидеш там?
— Снощи. Бях наблизо и много бързо стигнах до къщата.
— А защо Мейсън е бил там?
— Не знам. Може да се е отбил за едно питие. — На лицето й се появи крива усмивка. — Или да хапне някоя курабийка…
— Един възрастен човек е убит! — разтърси я Пулър. — Имаш ли нещо общо със смъртта на леля ми?
— Не, кълна се!
— Защо ли не ти вярвам? — изръмжа той.
— Казвам ти истината! — възкликна Райън.
— Е, това ще решат съдебните заседатели. А сега ми кажи къде е онзи дребен мръсник?
— Не знам.
— Не те чух — отново я разтърси той. — Опитай пак!
— Може би си е у дома? — попита Карсън.
— Не мисля — поклати глава младата жена.
— Защо? — втренчи се в нея Пулър.
— Има си друго място. Доста по-изолирано.
— Защо му трябва изолирано място?
— Просто му трябва. Понякога.
— Това има ли нещо общо с детските снимки в портфейла му?
— За какво говориш? — смаяно го погледна Райън.
— Педофил ли е този тип? — остро попита Карсън.
— Къде е това място? — почти я надвика Пулър.
— Северно от тук, близо до залива. Без съседи наблизо.
— Знаеш ли адреса?
— Да.
— Защо? Да не би и ти да си падаш по деца? — изгледа я той.
— Не, разбира се! — извика тя и очите й отново се насълзиха.
Пулър стисна рамото й за последен път, после повдигна брадичката й и впери поглед в очите й.
— Ще ти дадем шанс да поправиш нещата, Джейн — тихо, но отчетливо рече той. — Пръв и последен. Провалиш ли се, всичко свършва. Разбираш ли какво ти казвам?
Лицето й се разкриви от страх.
— Разбирам — прошепна тя.
67
Мечо изключи телефона.
Никога не беше разговарял толкова дълго. Може би защото мъжът насреща имаше важна роля за успешното изпълнение на задачата. Което бе известно и на двамата.
Системата беше проста — за да вземеш, трябва да дадеш. Мечо беше готов да му даде всичко, за да успее. Никога в живота си не бе искал нещо толкова силно.
— Трябва да го докажеш, Мечо — беше казал мъжът. — Думите са на разположение на всеки, който има уста и малко мозък.
— Ще го докажа — обеща той.
А сега трябваше да измисли как.
Напусна стаята си в „Сиера“ и се насочи към близката закусвалня. Хапна съвсем скромно за човек с неговите габарити. Никога не беше ял много. Просто защото никога не беше имал достатъчно за ядене. А когато човек прави това в продължение на години, стомахът му се свива и апетитът му намалява.