— За всеки случай искам да си наясно, че не го правя с всеки — каза тя.
— Не си тоя тип.
— Наистина не съм. — Тя се надигна на лакът, за да вижда лицето му.
— Аз също.
— Много добре знам това.
— Проверила си ме, така ли?
— Един поглед в досието ти е достатъчен. Никога не си имал много време за личен живот.
— Ти също.
— При мен нещата са ясни, правя кариера и гоня поредната звезда на пагона. — Пръстите й погалиха гърдите му. — И тъй, сега накъде? Какво правим?
Пулър рязко се надигна и я погледна втренчено.
Тя се разсмя.
— Спокойно, Пулър. Не чакам нито годежен пръстен, нито дата за сватбата. Имах предвид къде ще ядем, защото умирам от глад.
— Ами тогава да вървим да ядем — отвърна с усмивка той.
Тя го целуна, а пръстите й го докоснаха така, че го накараха да потръпне.
— Това заповед ли е, боецо? — прошепна в ухото му тя.
— При цялото ми уважение, госпожо, това наистина е заповед.
70
След като заситиха глада си, Пулър и Карсън се облегнаха назад и се загледаха един в друг над празните чинии.
— Гледаш ме така, сякаш в отношенията ни е настъпила промяна — отбеляза тя.
— А не е ли? — изпитателно попита той и леко наклони глава.
Бяха заели маса в дъното на ресторанта. Посетители почти нямаше, тъй като все още беше рано за вечеря. Цялото заведение беше на тяхно разположение.
— Защо? — отвърна на погледа му тя. — Защото спахме заедно?
— Не мога да се сетя за друга причина.
— Толкова ли е важно това за теб?
— Предполагам, че за теб не е.
— Не се обиждай, Джон, но все пак живеем в двайсет и първи век. При мъжете открай време е така, но и на жените вече им се случва да се поддадат на желанието без никакви други причини.
— Ясно — бавно кимна той.
— Чувстваш се употребен, а? — внезапно се засмя тя.
Той втренчено я погледна, после също се усмихна.
— Хвърляш камъни по мъжката психика.
— Беше крайно време, не мислиш ли?
— Аз не съм типичен представител на „силния“ пол.
— Точно затова те харесвам. Да вземем например Ландри…
— Какво за нея?
— Тя е млада и съблазнителна. Няма никакво съмнение, че иска да те вкара в леглото си. В същото време обаче е набелязан обект за всички останали ченгета в участъка.
— Сигурно — сви рамене той.
— Да не мислиш, че в Министерството на отбраната е различно?
— Я повтори?
— Отнесла съм си порцията пощипвания по задника от страна на цялата гама генерали, включително и онези с четири звезди на пагона — усмихна се тя. — В Уест Пойнт беше същото, само че там това вършеха инструкторите и дървеняците с ниски чинове, които бяха командири на отделенията. Да не говорим за бойните учения и посещенията ми в Близкия изток, където имах чувството, че водя война срещу двете страни едновременно.
Тя вдигна чашата чай и го погледна.
— Изненадан ли си?
— Ако трябва да отговоря по устав — да, изненадан съм.
— А личният ти отговор?
— Знаеш го. Той няма нищо общо с устава.
— Обект на мръсни оферти, на натиск, заплахи и дори на физически посегателства. Добре дошла в „мъжкия свят“, така ли?
Той се облегна на масата. Пръстите му се свиха във внушителни юмруци.
— За тези гадости си има съответните процедури и наказания, Джули. Не си длъжна да ги търпиш. Все пак живеем в двайсет и първи век, както посочи преди малко.
— Така е. Но в известен смисъл този век по нищо не се различава от предишните. Независимо колко са просветени, мъжете си остават мъже. Може да бъдат заплашвани с обвинения и военен съд, с провалени кариери и бесни съпруги, но въпреки това ще продължават да го правят с убеждението, че ще им се размине. Това мислене никога няма да се промени.
— И затова ти го приемаше, така ли?
— Не съм казала такова нещо — тръсна глава тя и вдигна юмрук. — Понякога се примирявах, понякога удрях с коляно в топките. В други случаи стигаше само един предупредителен поглед. Е, имаше и писмени оплаквания, и разбити кариери. Но понякога премълчавах и не предприемах нищо. Просто се държах на дистанция.