— Страх ме е, Диего — прошепна Матео.
Диего кимна и стисна ръката на момченцето.
Беше ходил при dueños да моли за защита срещу тримата мъже, които бяха пребили Исабела и Матео. Взе със себе си и момчето, тъй като в дома на abuela нямаше кой да го гледа. Освен това се беше надявал, че няма да му сторят зло в присъствието на Матео.
Но на практика се оказа, че дълбоко се е заблуждавал.
Последвалите събития бяха хаотични и плашещи.
Появиха се някакви мъже, които им дадоха да пият нещо.
Дойдоха на себе си тук, в тази килия. Диего нямаше представа какво е това място и как се бяха озовали тук.
Опря устни до ухото на Матео и прошепна:
— Всичко ще се оправи.
Това беше лъжа. От изражението на Матео личеше, че изобщо не му вярва.
Осветлението беше слабо. Толкова слабо, че Диего се чувстваше замаян. Матео вече повърна веднъж, вероятно от веществото, което бяха изсипали в напитките им.
Не бяха сами. Тук имаше десет клетки, всичките претъпкани. В тяхната бяха затворени още десет души — възрастни мъже или поне по-големи от него младежи. Жените бяха в отделни килии.
Диего с мъка различаваше фигурите им на слабата светлина. Повечето бяха в клекнало положение, навели глави между коленете си.
Победени, пребити, изгубили всякаква надежда.
Така се чувстваше и Диего.
Все още не разбираше защо са ги отвлекли.
Но някъде дълбоко в паметта му мержелееха историите, които беше чувал на улицата.
Secuestradores de personas.
Похитители.
Никога не беше допускал, че ще отвлекат и него.
Погледна към Матео. Той беше само на пет години. Още почти бебе. Защо бяха отвлекли и него? Това му се струваше безсмислено.
Появи се един пазач, който носеше голяма кана с вода и купа, в която имаше хляб и плодове. Подаде им ги през решетките.
Разбира се, храната и водата бяха заграбени от най-едрите мъже, които погълнаха колкото можаха, след което прехвърлиха останките навътре в килията. Когато съдовете стигнаха до Диего и Матео, в каната имаше едва няколко глътки, а в купата се търкаляха само трохи и парченце ябълка. Той даде всичко на Матео, опитвайки се да пребори сухотата в гърлото си и къркоренето на празния си стомах.
После седна до решетките и насочи поглед към останалите клетки. Една от тях беше изцяло заета от жени. Всичките под трийсет, половината от тях дори тийнейджърки.
Знаеше защо са ги прибрали. Знаеше какви ще станат.
Putas. Щяха да струват много пари.
Погледна към високия таван, прорязан от вентилационни шахти и електрически кабели.
Отдавна беше разбрал, че са затворени в някогашен склад, но нямаше представа за местоположението му. Не знаеше дори дали все още са в Парадайз, или са ги прехвърлили на друго място. Може би извън Флорида.
Спомни си за abuela и очите му се насълзиха. Представи си Исабел, която сигурно се чудеше къде са изчезнали, и му стана още по-мъчно.
После си помисли за човека, който го беше помолил да открие двамата мъже с онази кола. Той като че ли се интересуваше от него. Беше помогнал на Исабел и Матео. Освен това умееше да се бие. Беше едър и як, караше лъскава кола. Сигурно беше богат. Дано дойдеше да ги спаси.
Изостави тази мисъл след по-малко от секунда, давайки си ясна сметка, че едрият мъж няма да дойде. Никой нямаше да дойде.
Погледът му отново се плъзна по клетките.
Очевидно ставаше въпрос за голям бизнес. Похитителите им бяха отлично организирани и разполагаха с много пари. Явно печелеха добре от продажбата на хората, които отвличаха.
Погледна Матео.
Дали ще ги продадат заедно? Или Матео ще бъде пласиран отделно?
Без мен?!
Знаеше, че Матео ще си изплаче очите. Което беше опасно, защото тези secuestradores de personas можеше да се ядосат и да го убият.
Никога няма да те изоставя, Матео, безмълвно обеща той.
Осветлението намаля още повече. Диего се огледа и сърцето му потръпна от страх.
И другите пленници изпитваха същото. Уплашено се озъртаха и свиваха глави в раменете си, сякаш с надеждата да останат незабелязани.
Всички усещаха, че това, което става, няма да им донесе нищо добро.
Един мъж бавно изкачи железните стъпала и спря пред редицата клетки. Диего не го познаваше и нямаше как да знае, че това е Питър Лампърт. Виждаше го за пръв път в живота си.