Гледаше лъва и усещаше как душата му се изпълва с кураж.
Накрая вдигна глава, сви показалеца си върху въображаем спусък и стреля. Два пъти, за да ликвидира и двамата гадняри, които крачеха към изхода.
75
Мечо проведе още един телефонен разговор.
Отново със своя „приятел“.
Направиха кратък преглед на детайлите и Мечо изрази убеждение, че след последния му разговор с Криси Мърдок нещата трябва да се ускорят.
„Приятелят“ се отнесе благосклонно към това мнение и обеща да бъде готов. Но не пропусна да му напомни за сделката, която бяха сключили.
Всичко ще бъде както трябва, нетърпеливо отвърна Мечо.
Изключи телефона и наведе глава. В следващия момент се вцепени от изненада, зърнал белия лист, който се плъзна под вратата на стаята му. Изчака няколко секунди просто за да провери дали някой няма да се появи след него. После се наведе и измъкна пистолета изпод леглото, където го беше скрил. Стана и предпазливо се приближи към вратата. Протегна крак и успя да придърпа хартията. Разтвори я едва когато се отдалечи от вратата.
Две думи. Две думи с огромно значение.
„Те идват.“
Сгъна листа и го прибра в джоба си. Би могъл да настигне онзи, който го беше предупредил.
Но предпочете да не го прави.
Те идват.
Двайсет минути по-късно в ситуацията нямаше промяна. Слухът и зрението му работеха на максимални обороти, но не долавяха нищо.
Тогава той включи в действие други сетива. И подуши нещо. Понякога миризмата на приближаваща се смърт е изключително силна.
Наведе се да вземе още едно-две неща изпод леглото, отвори вратата и отскочи вляво с учудваща за огромното му тяло пъргавина.
В коридора беше далеч по-светло, отколкото му се искаше. Добра се до стълбището и започна да се спуска. Бавно и предпазливо, спирайки на всяка площадка.
Изчакваше.
Усещаше.
Използваше способности, които повечето хора не подозираха, че притежават.
Но при живот като неговия те сами изплуваха на повърхността.
Поне за онези, които оцеляваха.
Добра се до партера, излезе на улицата и тръгна на запад.
Преследвачите му бяха добри.
Не защото го бяха открили в „Сиера“. За това не се изискваха никакви умения.
Бяха добри, защото го проследиха от стаята му до тук. Дори в момента усещаше приближаването им. Един екип отляво, втори — отдясно.
Затъкна в колана си ножа със закривен връх и завинти заглушителя на пистолета си.
Продължаваше да крачи на зигзаг, постепенно приближавайки се до брега.
Задните улички бяха пусти. Нямаше ги дори онези dueños. Запита се защо, но бързо се отказа да търси отговор. Вероятно ги бяха предупредили да не се мотаят наоколо тази нощ.
Dueños смятаха себе си за супербандити, но само докато се сблъскаха с някой истински професионалист. Тогава те бързо се пръскаха и търсеха укритие в изоставени къщи и пусти терени, изчезвайки като мишки по дупките си.
Но Мечо не беше мишка и никога нямаше да бъде.
Продължи да крачи напред, правейки малки отклонения от маршрута си. Посоката обаче си оставаше същата — към водите на залива.
Водите, които го доведоха до тук, освобождавайки го от робството. Въпреки че последната част от маршрута беше изминал като свободен човек, който плува, за да спаси живота си.
Тази нощ щеше да направи същото.
Водата или щеше да се превърне в лобното му място, или щеше да остане едно от многобройните препятствия в живота му. Понякога се случва така, че човек дава всичко от себе си, но и то не стига. Е, нека се случи това, което ми е писано, помисли си той. Никога не беше съжалявал за нищо. Особено когато ставаше въпрос за оцеляване.
Размина се с някакви гуляйджии, които бяха прекалено пияни, за да забележат пистолета в ръката му. Свърна в поредната пряка и океанът изведнъж се появи пред очите му в цялото си великолепие.
Плажът беше пуст.
И абсолютно тъмен.
Не се виждаха хора, които могат да се превърнат в свидетели на предстоящите събития. Или да пострадат от тях.
А приливът неумолимо настъпваше.
Има моменти, в които приливът е много полезно нещо.
Ускори крачка.