— Тестостерон — довърши вместо нея Карсън и я погледна очаквателно. — Ще го направим ли?
Диас кимна.
После с два скока се озоваха между Мечо и Пулър.
— Долу оръжията — изкомандваха в един глас те.
Лишени от избор, Пулър и Мечо бавно свалиха пистолетите си.
— Ти си ранен! — извика Диас, която едва сега видя окървавената риза на Пулър.
— Май да — отвърна той. — А вие двамата ще трябва да запълните някои празноти…
— Нямаме време — поклати глава Диас. — Камионът се е измъкнал и те вече знаят какво се е случило. Това означава, че незабавно ще прекратят операцията, а ние ще изпуснем и малкото улики, до които сме се добрали.
— Май наистина нямаме време, а? — подхвърли Пулър, заковал поглед върху лицето на Мечо. — Надявам се, че си достатъчно як, за да смениш една спукана гума…
81
Докато Карсън и Диас превързваха раните на Пулър, Мечо не само смени гумата на тахото, но успя да запуши и дупката от куршум в резервоара.
— Направихме каквото можем, но ще ти трябва истински лекар — предупреди Карсън.
— Права е — добави Диас.
Пулър навлече ризата си и ги изгледа поред.
— Добре — кимна той. — Първо хващаме лошите, а след това отивам да ме зашият. Става ли? — Извърна се към Мечо. — Ти свърши ли?
Едрият мъж затегна последната гайка и се изправи с щангата в ръка.
— Аз ще карам — обяви той.
— Не, аз ще карам — поклати глава Пулър. — А ти ще ми показваш пътя.
Жените седнаха отзад и се заеха да почистват и зареждат оръжията си.
Мечо се настани до Пулър и му обясни как да стигне до склада.
— Ще можеш ли да се сражаваш с тази рана? — попита той, без да го поглежда.
Във въпроса му нямаше съчувствие, а и Пулър не очакваше такова. Човекът просто искаше да знае какво е физическото му състояние. За да бъде сигурен дали може да разчита на него при сражение, или ще се наложи да компенсира.
На негово място Пулър би сторил абсолютно същото.
— Взех си болкоуспокоително от запасите в сака — отвърна той. — Мога да стрелям и да се бия, мога да понасям изпитания. Не се безпокой за мен, ще се справя.
— А жената с теб? Тя ще се справи ли?
— А твоята? — контрира Пулър.
— Винаги ли си толкова любезен?
— Дори не знам кой си — поклати глава Пулър. — Толкова по въпроса с любезността.
— Диас ще се справи.
— Карсън също.
В продължение на цяла минута пътуваха в мълчание. Единственият шум в купето беше потракването на оръжията, идващо от задната седалка.
— Казвам се Гаврил — промълви най-сетне Мечо. — Това е истинското ми име. Фамилията ми няма да ти говори нищо. А иначе всички ме наричат Мечо.
— Ти си българин — рече Пулър.
— Откъде знаеш?
— Преди години се сражавах в Ирак редом с българи. Страхотни бойци, а и много издържат на пиене. Няма им нищо, когато войниците от другите националности вече са под масата. Включително и руснаците.
— Руснаците ценят водката повече от златото — усмихна се Мечо. — Но на практика тя е парфюмирана вода и нищо повече. Няма как от нея да ти поникнат косми на гърдите.
— Служил ли си в армията?
— Да, преди време — помръкна усмивката на Мечо. — Но после нещата се промениха.
— Кои неща?
И двамата не забелязаха, че Карсън и Диас бяха приключили с работата си и напрегнато слушаха.
— Ами България вече не беше част от съветската империя. Но някои неща си останаха същите. Аз обичам страната си. Тя е красива, хората са добри. Работливи са и свободолюбиви. Което съвсем не може да се каже за някои от лидерите й. Те изобщо не заслужават уважението на народа. Иначе казано, можеше да ти се случи нещо, ако не си затваряш устата.
— Бил си в затвора?
— Защо ми задаваш такъв въпрос? — косо го стрелна Мечо.
— Защото Съветският съюз много си падаше по затворите и лагерите. А България дълго време беше негов сателит.
— Да — неохотно призна Мечо. — Може би по-дълго, отколкото искам да си спомням.
— А как се озова тук, за да преследваш търговците на роби?
— Аз съм от едно селце в югозападната част на страната. В планината Рила е. Далече е от големите градове. Трудолюбиви сме, работим здраво, а външни хора почти не идват. Семейството ми и до днес живее там.