— А министерството взе ли някакви мерки след доклада ти? — попита Пулър.
— Не. Той потъна в черната дупка при всички останали. Но дори за миг не съм допускала, че тези платформи могат да бъдат използвани от търговци на роби.
— Всичко това ми напомня за Тайната железница по време на Гражданската война, само че с обратен знак — въздъхна Пулър. — Превозват хората не към свободата, а обратно към робството.
— Ние също не сме допускали, че тези престъпници ще използват нефтените платформи — призна Диас.
— Нормално — обади се Мечо. — Но хора като Рохас и Лампърт използват всяка минута от живота си, за да бъдат на крачка пред останалите. Заради парите, разбира се. Те не могат да мислят за нищо друго освен за пари.
— Да се върнем на последната платформа, от която си избягал, за да стигнеш до тук — предложи Пулър. — Ще можеш ли да я откриеш?
— Надявам се — кимна Мечо. — Направих всичко възможно да фиксирам позицията й в главата си.
— Можем да се обърнем към Бреговата охрана — предложи Карсън. — Те ще осигурят катер, с помощта на който ще ликвидираме цялата група. Независимо колко могъщи и опасни са Рохас и Лампърт, нищо не може да устои на огневата мощ на подобен катер.
— Катерът е голям — поклати глава Мечо. — Ще го засекат от километри, ще избият пленниците и ще изчезнат още преди да ги доближи. Същото важи и за самолетите.
— Но все пак трябва да се направи нещо, нали? Не можем просто да стоим и да гледаме.
— Малка група, бързо и незабелязано проникване под прикритието на мрака — каза Пулър. — Това е единствената възможност.
— Ние сме само четирима — напомни му Диас.
— За малката група е прав — обади се Мечо. — Но с висока ефективност в боя.
— Нима изобщо не можем да поискаме помощ от местните? — възкликна Карсън.
— Аз не се доверявам на никого — тръсна глава Диас.
— Всъщност и аз — добави Пулър. — При всички случаи ще се наложи сами да свършим тази работа, но преди това искам да проведа един телефонен разговор.
— С кого? — пожела да узнае Карсън.
— Трябва ми отговор, а това е единственият начин да го получа.
83
Спряха на паркинга пред полицейското управление на Парадайз. Минаваше четири сутринта, градът беше тъмен и тих.
Това можеше да се очаква.
Но в сградата на полицията също беше тъмно.
А това не можеше да се очаква от институция, която по закон би трябвало да функционира денонощно седем дни в седмицата.
— С колко хора разполагат? — попита Карсън.
— Едва ли са много — отвърна Пулър. — Но и аз не съм идвал тук нощем.
Огледа още веднъж тъмните прозорци на участъка, а след това се извърна към пресечката, откъдето изскочиха чифт фарове.
— Това е патрулна кола — обяви Карсън.
— Имаш право.
Колата спря на паркинга и от нея слезе Черил Ландри. Облечена в пълна униформа, както се полагаше на нощен патрул. Изглеждаше уморена и разстроена.
Пулър отвори вратата на тахото.
— Пулър? — извика Ландри и напрегна поглед в мрака.
— Аз съм. Къде са всички?
— В какъв смисъл?
— Нима не поддържате нощно дежурство тук? — махна към сградата той.
— Вече не. Заради орязан бюджет. Дори тук, в Парадайз.
— А кой приема обажданията на 911?
— Пренасочени са. Разбира се, поддържаме нощни патрули. Ето, както виждаш, сега аз съм дежурна. Кажи какво става.
— Защо си сама? Къде е Хупър?
— Добър въпрос. Изобщо не се появи. Застъпих на смяна снощи в осем, което означава, че ми остават още четири часа. По телефона ти не каза защо настояваш за тази среща.
— В колата са едни мои приятели — махна към тахото Пулър. — Нуждаем се от помощ.
— Какви приятели? — попита Ландри и се обърна да огледа джипа. — Каква помощ?
— Къде е Бълок?
— Защо питаш?
— Просто питам.
— Предполагам, че си е в леглото.
— Колко души работят в управлението?
— Шестнайсет заедно с Бълок.
— Слаба работа.
— Е, все пак става въпрос за малък град. Освен това разполагаме с четирима административни служители и един криминалист, когото вече познаваш. А сега отговори на въпросите ми. Какви са тези приятели? От каква помощ се нуждаете?