— Парадайз е изправен пред сериозен проблем.
— По-точно? — скептично го изгледа тя.
— Изчезват хора.
— Стига, Пулър.
— Освен това през града минава нелегален канал за вкарване на роби в Съединените щати.
— Какви ги говориш?! — възкликна Ландри.
— Само на няколко километра от тук. На една част от брега, която вони на сяра.
— Знам къде е. Никой не ходи там.
— Грешиш. Ходят доста хора.
— Не и жители на Парадайз.
— Което означава, че полицията не патрулира в района, така ли?
— Това място е извън очертанията на града. Ничия земя между Парадайз и съседната община.
— Което го прави подходящо за нелегален канал.
— И ти имаш доказателства? В такъв случай да се обадим във ФБР, още сега!
— Нямам доказателства. В момента те се отдалечават от града.
— Тогава какво търсите тук?
— Нуждаем се от подкрепление.
Тя огледа тежкия автомобил.
— Кой е вътре, по дяволите?
— Карсън. Едрият мъж, който ми спаси живота в „Сиера“. И още една личност, за която гарантирам. Ще се включиш ли?
— На нощно дежурство съм. Не мога да тръгна на някакво преследване просто ей така.
— Не е „някакво“, Ландри. Обади се да дойдат да те сменят.
— Не мога, Пулър.
— Не можеш или не искаш? Ще ти кажа нещо, Ландри: ако успеем да заковем тези престъпници, кариерата ти в правоохранителните органи е гарантирана.
— И така ми е добре — сви рамене тя.
— В такъв случай просто ни помогни да заловим едни наистина опасни хора. Нали затова носиш значка?
— Това има ли нещо общо с леля ти? — попита Ландри. — Или със семейство Стороу?
— Мисля, че да.
— Трафикантите на хора са ги убили?
— Да. Вероятно защото са ги разкрили.
Тя напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.
— Хайде, Ландри. Трябва да свършим тая работа. Ти си единствената, на която мога да разчитам. Нямаме време за губене.
— Трябва да завъртя няколко телефона — колебливо отвърна тя. — Все пак някой трябва да ме замести, нали?
— Защо не опиташ с Хупър и Бълок?
— Защо точно те?
— Защото се обзалагам, че няма да ти вдигнат.
— Стига де!
— Хайде, позвъни им.
Тя се подчини. И двата телефона даваха свободно.
— Гласова поща — каза след известно време тя и прибра джиесема си. — Вероятно спят.
— Съмнявам се.
— Защо?
— Просто така си мисля.
— Нима намекваш, че имат нещо общо с това?
— Нямаме време за обяснения. Идваш ли или не?
Тя явно се колебаеше как да постъпи.
— Мисля, че градът ще мине и без теб през следващите няколко часа — добави Пулър.
— А ако си изгубя работата?
— Ще ми сриташ задника и аз ще ти намеря друга.
— Или може би твоята приятелка генерал? — тъжно се усмихна Ландри.
— Тя също ще помогне.
— Как ли пък не.
— Може пък да се изненадаш. Да вървим.
— Къде по-точно?
— Там — отвърна Пулър и махна по посока на залива.
84
Лодката беше малка, а морето доста бурно. Водата непрекъснато преливаше през ниските бордове.
Наложи се да затворят оръжията във водонепроницаемото отделение. Мечо неохотно се раздели с пистолета си.
Пулър го разбираше много добре, защото и той се чувстваше зле без оръжие.
Използваха същата лодка, с която Диас и Мечо бяха изхвърлили труповете в морето. На дъното й личаха следи от кръв. Беше дълга седем-осем метра, с извънбордов двигател.
Ландри забеляза кръвта и се стресна, но срещна погледа на Пулър и предпочете да замълчи. Но безпокойството в очите й остана и след като заподскачаха по вълните.
Указанията на Мечо бяха най-общи и определяха главно посоката на придвижване. Пулър вкара координатите в джипиеса си, към които прибави и показанията на миниатюрен компас.
— Сигурен ли си, че това е посоката? — попита той.
Мечо кимна, но не изглеждаше много уверен.
Карсън се приближи със смартфон в ръка.