Обърна се към Мечо и продължи:
— Семейство Стороу са убити на брега. Мечо е бил там и е видял всичко. По-точно е видял теб. Застреляла си ги с по един куршум в тила, а след това си ги замъкнала в морето. Притежаваш достатъчно физически сили за това, Черил. С очите си видях колко си добра в гребането. Пък и колко могат да тежат двама старци?
Ландри не каза нищо, но в погледа й, отправен към Мечо, се четеше омраза.
— Това е причината никой да не ти вдигне, когато позвъни на Бълок и Хупър — продължи Пулър. — Аз ги инструктирах, защото не исках да разбереш, че те подозирам. Споделих това само с тях. Бълок не искаше да повярва, че си корумпирана, но когато му разказах какво съм открил, той просто вдигна ръце.
— Ти го казваш.
— А и онази част от брега, която вони на сяра — спокойно добави той, без да сваля очи от лицето й. — Оказа се, че тя влиза в границите на Парадайз. Бълок ми обясни, че полицията не я контролира просто защото там не се случва нищо. А след това сподели, че въпреки всичко един от служителите му изявява желание да отскача от време на време до там. Искаш ли да чуеш името на доброволеца?
Ландри не отговори.
Пулър се премести по-близо до нея.
— Една нощ, по време на този „патрул“, когато всъщност охраняваш прехвърлянето на пленниците, ти изведнъж се натъкваш на леля ми, която седи в своето камри и си записва нещо в бележника. По това време тя вече почти не може да ходи, но държи да запази своята независимост. Прави го с помощта на специалното оборудване в колата си и най-често нощем, когато не е толкова горещо и влажно. Забелязва нещо необикновено именно в една такава нощ и го споделя със своите приятели Стороу. По всяка вероятност те са поискали да се уверят с очите си и в резултат са видели това, което е видяла и леля ми. После идват при теб, полицай Ландри. Защото патрулираш в техния квартал и те уважават. Разказват ти всичко, а ти се правиш, че записваш показанията им. Но не докладваш за тях, а ги унищожаваш.
Пулър се премести още по-близо до Ландри и извади бойния си нож.
— Ти добре знаеш, че семейство Стороу имат навика вечерно време да се разхождат по брега. Издебваш ги, гръмваш ги и завличаш труповете им в океана, разчитайки на прибоя да ги отнесе навътре.
Острието на ножа спря на два сантиметра от гърлото на Ландри. Диас наблюдаваше развоя на събитията с нарастваща тревога, а Карсън час по час се обръщаше — разбира се, без да изпуска руля.
Мечо седеше мълчаливо и притискаше ранената си ръка. Не откъсваше поглед от лицето на Ландри.
— Според мен леля ми те е подозирала — продължи Пулър. — „Хората не са такива, каквито изглеждат“, помниш ли? Тя беше много прозорлива жена и глупостите не й минаваха. Ти вероятно си усетила, че те подозира. Затова отиваш в дома й, открадваш дневника й, а след това я изкарваш навън и натискаш главата й в шадравана.
— Нямаш доказателства! — остро отвърна Ландри.
Пулър опря ножа в гърлото й и я сграбчи за косата.
Главата й отскочи назад, разкривайки пулсиращите вени на шията. Назъбеното острие докосна една от тях.
— Пътуваме в нестабилна лодка в бурно море — изсъска той. — Лесно мога да изгубя контрол върху това, което държа в ръката си. А то е толкова остро, че без проблем ще пререже кръвоносните съдове, които захранват мозъка ти.
— Това не е точно методът за събиране на доказателства за съда — отвърна Ландри, но очите й изпитателно пробягаха по лицето му. Явно не беше сигурна какво е намислил.
Той отвърна на погледа й с хладно спокойствие. В момента се намираше в друго измерение, което нямаше нищо общо дори с кървавите събития, разиграли се преди малко на нефтената платформа. Беше по-скоро в особеното състояние на снайперист, на когото предстои да застреля талибан от разстояние хиляда метра и няма право на грешка въпреки жегата и тежките атмосферни условия. Населението на света се беше свило до двама души — той и Черил Ландри.
— Кой говори за доказателства? — тихо попита той.
Ландри направи опит да се усмихне така, сякаш чува нещо смешно и на практика контролира ситуацията.
— Едва ли ще ме убиеш пред толкова свидетели — подхвърли тя.
— Излязохме в морето четирима и се връщаме пак толкова — процеди през зъби Мечо.
Диас примирено сви рамене.
— Океанът е много голям, Ландри — обади се Карсън. — В него непрекъснато изчезват разни неща, за които никой не чува повече. Предполагам, че боклуците отиват на дъното.