После хукна в противоположна посока. Тичаше на зигзаг, играейки си на криеница с куршумите. Беше правил това години наред, най-вече в Близкия изток, и мускулите му бяха запомнили движенията. Буквално усещаше накъде се цели врагът.
Мъжете насреща трябваше вече да са изградили така наречената решетка на стрелбата, а това означаваше, че покриват всички посоки, които би избрал Пулър. Тоест би трябвало да е мъртъв.
Но не беше.
Успя да се добере до поредното укритие и отвърна на огъня.
Бяха останали само двамата с Мечо. Двама срещу осемнайсет.
Но това щеше да се промени.
Джиесемът му завибрира. Той го измъкна, погледна дисплея и набра кратък отговор.
Сега.
Заповедите на генерал Джули Карсън започваха да се изпълняват.
Като по команда главите на всички се извърнаха на север, откъдето се разнесе бучене.
Хеликоптерът MH-60L, предназначен за светкавични наказателни операции, представляваше модифицирана версия на „Блек Хоук“ с допълнителна огнева мощ, включваща противотанкови ракети „Хелфайър“, обикновени ракети земя-въздух и миникартечници калибър 7,62. Тази машина беше на въоръжение в 160-и военновъздушен полк за специални операции, по-известен с прякора „Нощните ловци“. На практика представляваше многоцелева бойна единица, способна да извършва широка гама от операции. За щастие на Пулър, един такъв хеликоптер беше дислоциран в базата „Еглин“ специално за предстоящите съвместни учения с пехотата. Тежката машина прелетя над оградата на имението и трийсетмилиметровото й бордово оръдие взе на прицел групичките мъже, насочили оръжията си към една малка и почти безпомощна мишена.
Част от тях вдигнаха автоматите си към хеликоптера, а двама дори натиснаха спусъка. Погрешен ход, помисли си Пулър, после се просна по очи и притисна длани към ушите си.
Трийсетмилиметровото оръдие влезе в действие. То беше в състояние да изстрелва плътни залпове със скорост шестстотин миниснаряда в минута, създавайки това, което в армията наричаха „събитие без шанс за оцеляване“. След по-малко от десет секунди поляната се покри с двайсетина обезобразени трупа.
Хеликоптерът кацна и Пулър хукна към него с ниско свалено оръжие. Последното нещо на света, което искаше в момента, беше да види дулото на 30-милиметровото оръдие насочено към него.
Вратата се плъзна встрани.
— Трябва ни лекар! — изкрещя Пулър, опитвайки се да надвие свистенето на витлата. — Имаме бригаден генерал с огнестрелни рани!
От машината скочиха лекар и санитар с големи чанти, които последваха Пулър към мястото, където лежеше Карсън.
Тя беше в съзнание, въпреки че лицето й беше бяло като платно.
Пулър коленичи до нея, а медицинските лица извадиха оборудването си. Минута по-късно я включиха на системи за кръвопреливане и банки с физиологичен разтвор.
Карсън отвори очи.
— Кървиш — прошепна тя и докосна ръката му.
— Като всички останали — отвърна той.
— Ще прескоча ли трапа?
И двата куршума бяха в тялото й. Беше изгубила много кръв. Пулър извърна глава към доктора, който изглеждаше мрачен.
Стисна ръката й и я погледна в очите.
— Ще се оправиш! — твърдо рече той.
Няма по-силно лекарство от човешкия дух. Понякога става така, че едно малко окуражаване върши чудеса. Пулър го беше виждал стотици пъти, а веднъж дори беше станал обект на вълшебните позитивни думи. Това се случи в Ирак, когато една самоделна бомба без малко да отнеме живота му.
Ще се оправиш. Толкоз. Понякога и това беше достатъчно.
Тя стисна пръстите му и затвори очи. Инжектираното от доктора болкоуспокоително започна да действа.
Пулър се изправи и затича към мястото, на което беше оставил Ландри с белезници на ръцете.
— Не забравяй сделката ни, Пулър — извика тя. — Аз ти доставих Лампърт.
— Така е — отвърна той. — Можеш да се утешаваш с този факт и на осемдесет, когато все още ще си в затвора. Не съм сигурен, че там предлагат дъски за гребане.
Направи знак на един боец, който слезе от хеликоптера.
— Сержант, аз съм старши военен следовател Джон Пулър — представи се той и показа значката си. — Тази жена ще остане под контрола на армията, докато бъде предадена на местните власти.