— Шотландско уиски — отвърна Пулър. — Изключително качество.
— Наистина ли е трийсетгодишно?
— Така казват.
— Как успя да го намериш?
— Наречи го малък подарък от многоуважаемия мистър Питър Лампърт.
— Взел си го от имението му? — зяпна от изненада Мечо. — Ченгетата не бяха ли там?
— Бяха, но гледаха на другата страна.
Мечо протегна ръка и Пулър я стисна здраво.
— Благодаря ти за всичко, което направи за мен.
— Надявам се да откриеш сестра си.
— Ще я търся, докато съм жив — бавно изрече Мечо.
— Е, поне няма вече да търсиш Лампърт.
— Прав си — мрачно се усмихна едрият мъж. — Винаги ще знам къде е.
След тези думи се обърна и тръгна нагоре по трапа. По средата на пътя се обърна и помаха.
Пулър му отвърна.
Секунди по-късно Мечо изчезна.
След час потегли и корабът. Последното плаване на Лампърт започна.
— Приятен път — промърмори Пулър и тръгна обратно към колата си.
97
Джули Карсън отвори очи. Първото, което видя, беше ярката светлина. А второто — Пулър, който седеше до болничното легло.
Той се приведе и хвана ръката й.
— Прескочих трапа — рече с дрезгав глас тя.
— Нито за миг не съм се съмнявал. Докторите казват, че за нула време ще бъдеш като нова.
— Докато нося униформа, не се е случвало да стрелят по мен. В замяна на това ме гърмят в момента, в който се окажа близо до теб.
— Нещо като риск на професията — кимна Пулър.
— Не се обиждай, но вече няма да прекарвам отпуските си с теб.
— Разбирам те много добре.
— Какво стана с Ландри?
— В ареста е. И пее като чучулига. Бълок беше решил да си подаде оставката, но след този удар може да се кандидатира и за губернатор.
— Значи той обра лаврите, а?
— Изобщо не ми пука, генерале.
— Джули — стисна ръката му тя. — Сега не сме на служба.
— Джули — кимна той.
— А Диас?
— Колумбийците прибраха тялото й. Ще я погребат с почестите, които заслужава.
— А Мечо?
— Отърва се с няколко драскотини, също като мен.
— Господи, Джон! — възкликна тя, оглеждайки бинтованите му крайници. — Съвсем бях забравила, че и ти си ранен!
— Дребна работа. Няколко нови белега в колекцията.
— Кажи ми, че хванаха Лампърт, моля те! Последното, което помня, е, че го видях да бяга с белезници на ръцете.
Пулър се поколеба.
— Ще ти кажа истината само ако се закълнеш, че няма да я споделяш с никого — рече той. — Не искам да сринеш кариерата си.
— За какво говориш?
Пулър огледа снопчето маркучи, които бяха прикрепени към тялото й близо до ключицата.
— Включили са те на морфин — отбеляза той. — Срещу болките.
— Мисля, че си прав — кимна тя.
— Но морфинът се отразява на паметта ти.
— Възможно е. Говорехме за Лампърт, нали?
— Така ли?
— Джон!
— Лампърт реши да замине за чужбина.
— Успял е да избяга?! С яхтата си?
— Замина за България. Доколкото разбрах, ще остане да живее там за постоянно.
— Как е възможно това? Защо полицията не го е арестувала?
— Полицията закъсня малко. Използвахме помощната лодка на яхтата му, за да го откараме малко по-надолу по брега, а оттам го прехвърлихме на камион. Полицията е убедена, че е избягал. Поне аз така им казах…
Карсън го гледаше втренчено и мълчеше.
След известно време се размърда и от устата й се изтръгна тежка въздишка.
— Мисля, че морфинът наистина се отразява на краткосрочната ми памет — промърмори тя.
— Напълно те разбирам.
— Кога ще се махна от тук?
— След няколко дни.
— Ще дойдеш ли да ме видиш?
— Всъщност аз живея тук — отвърна той и махна към креслото до леглото, на което имаше одеяло и възглавница.
Тя му се усмихна мило.
— Какво стана с Диего и Матео?
— Прибраха се при своята abuela. В момента съм ги настанил в къщата на леля ми. Полицията разпитва останалите пленници, след което ще ги изпрати обратно по родните им места. Това се отнася и до личната прислуга на Лампърт.
— А Рохас?
— Този път се измъкна, но скоро ще дойде и неговият ред.