Карсън изглеждаше доста развълнувана от новините и той успокоително погали ръката й. Броени минути по-късно морфинът подейства и тя затвори очи.
Пулър излезе в коридора и позвъни на брат си във военния затвор. Разказа му цялата история, пропускайки единствено участта на Лампърт в България.
— По дяволите, Джон — въздъхна Робърт Пулър. — Ще ти трябва поне още един месец отпуск, за да се възстановиш от последните няколко дни отпуск.
— Всъщност мисля да се връщам на работа — осведоми го Пулър.
— Какво ще докладваш на стареца?
— Още не съм решил.
— Няма ли да му кажеш, че сестра му е мъртва?
— Няма — отвърна след кратък размисъл Пулър.
— Мисля, че си прав.
Пулър реши да подари кученцето Сейди на момчетата и това решение се оказа удачно. Диего и Матео го обожаваха, а и то им отвръщаше с дълбока привързаност. Очертаваше се едно наистина дълго приятелство между тях. А той се надяваше, че смяната на квартала и животът далече от уличните банди ще им се отразят благоприятно. Бълок също обеща да ги наглежда.
После нещата опряха до неизбежната писмена дейност и многобройните разговори, или по-скоро разпити, с Бълок, щатската и федералната полиция. Всички бяха единодушни, че трябва да вземат решителни мерки за залавянето на Стивен Рохас, който продължаваше да им се изплъзва.
— Продължавайте в същия дух — насърчи ги Пулър, когато приключи и последният разпит.
Два дни по-късно Карсън напусна болницата. Обинтована, насинена и уморена.
Но жива. Много жива.
На следващата сутрин двамата излетяха със специалния самолет, изпратен от армията.
— Гълф петица — отбеляза Пулър. — Никога досега не бях летял с такъв.
— Дръж се за генерал от кариерата и ще видиш още много неща — обяви Карсън, докато стюардът им поднасяше чаши с шампанско.
Пулър обеща на Карсън да вечерят заедно, скочи в колата и подкара към дома си. Прибра Дезо от приятеля, който беше обещал да се грижи за него, възнагради го с продължителна разходка, а след това си поигра с него.
На следващия ден потегли към Пенсилвания с малък пакет в колата. Спря край една зелена поляна, отвори капака на урната и разпръсна праха на леля си над родната й земя. Както беше пожелала. Затвори празната урна и вдигна очи към небето.
— Сбогом, лельо Бетси — прошепна той. — Преди много години ти беше всичко в живота на едно малко момче. Днес момчето е възрастен мъж, който никога няма да те забрави.
Знаеше какво още трябва да направи. Всъщност крайно време беше.
Прибра се обратно във Вирджиния, изкъпа се и облече парадната си униформа. След това се насочи към болницата за ветерани.
Закрачи по стерилните коридори. Висок, стегнат, строен.
Чу баща си далеч преди да стигне до стаята му.
В коридора се сблъска със същата сестра, която му се беше оплаквала и преди.
— През последните няколко дни направо е бесен — каза тя. — Слава богу, че дойдохте, защото непрекъснато пита за вас.
— Радвам се, че съм тук — отвърна Пулър, подмина озадачената от думите му сестра и отвори вратата на стаята.
Пулър-старши беше облечен с обичайната бяла тениска и синьо долнище на пижама. Изглеждаше изнервен и объркан.
Пулър застана мирно и стегнато отдаде чест.
— Явявам се по ваша заповед, генерале — докладва той.
Възбудата бързо напусна баща му, лицето му се намръщи. Което беше добре за Пулър.
— Къде, по дяволите, изчезна, офицер?
— На фронта, сър. Както заповядахте.
Отговор по всички правила на устава. Ясен и отчетлив, на висок глас.
— Докладвай.
— Мисията е изпълнена, генерале. При попътен вятър и спокойно море. Без особени проблеми.
— Дяволски добра работа, офицер. Дяволски добра! Свободно.
— Слушам, сър.
Джон Пулър свали ръката си и седна до баща си.
За миг престана да бъде войник.
За да се превърне в син.