— Ами нормално за възрастта й. Имаше известни болки и си пиеше хапчетата. Освен това използваше проходилка. Беше много по-висока от мен, но напоследък доста се прегърби. Имаше хубави и лоши дни като всички нас…
— Но лошите май са били повече, особено последният…
— Е, да.
— А какво беше психическото й състояние? Беше ли депресирана, гневна, разтревожена?
— Не повече от обикновено. Вече доста време се грижа за възрастни хора и съм наясно, че емоциите им се движат в широк диапазон. Сутрин са в добро настроение, но с наближаването на нощта постепенно униват. Поне такива са моите впечатления.
— Тя шофираше ли? Или ти я возеше?
— Аз най-често изпълнявах поръчките й. Ходех до магазина, до аптеката… Ей такива неща.
— С нейната кола?
— Не, използвам моята. Компанията, за която работя, не ни позволява да караме колите на клиентите си. По застрахователни причини.
— Значи тя е шофирала сама, така ли?
— Не и когато съм била тук.
— А колко често беше това?
— Два-три пъти седмично.
— Всяка седмица?
— Обикновено да.
— Винаги с преспиване?
— Не, по-скоро обратното. Никога не го е изисквала от мен.
— Кога си тръгваше?
— Някъде към девет.
— Тоест няма как да знаеш, ако е излизала с колата след този час?
— Да, но защо ще изкарва колата толкова късно? Къде би могла да отиде?
— Не питаш когото трябва. Аз току-що пристигнах и все още не познавам града. Я ми кажи, къде би могла да отиде, да речем, в радиус от седем-осем километра?
Райън се замисли.
— Ако поеме на юг, ще стигне до брега на океана — започна да изброява тя. — На север най-вероятно ще опре до залива Чоктахачи. Тази част на Емералд Коуст е дълга, но тясна, оградена и от двете страни с вода.
— А на изток и запад?
— На запад ще стигне до дигите, но само по черни пътища. Ако обаче хване магистрала 98, ще се насочи на северозапад към Дестин.
— А на изток?
— Натам са Санта Роза Бийч, Сийсайд и Панама Сити, но разстоянието е доста по-дълго от седем-осем километра.
— Нещо интересно в тази посока?
— Плажове. Много плажове. Дължината на Емералд Коуст е повече от сто и шейсет километра. На запад е военновъздушната база „Еглин“, а източно от Панама Сити има още една — базата „Тиндал“.
— Май в този район има много военни бази — отбеляза Пулър.
— Като военен ти би трябвало да си наясно.
— Ами да. Например „Пенсакола“, където пилотите на ВМС се учат да летят. Плюс „Хърлбърт Фийлд“, въпреки че тя е част от „Еглин“. Между другото, точно там е базиран и щабът за специални операции на ВВС…
— Очевидно знаеш много повече от мен — отбеляза момичето.
— Едва ли е повече. Аз служа в пехотата, докато ВВС оперират на доста по-голяма височина.
— Ясно. Пак ще повторя, че много съжалявам за леля ти.
— Извинявай, че те изплаших. Високо ценя всичко, което си вършила за Бетси.
Той я изпрати до вратата и включи външното осветление. Райън се насочи към колата си, паркирана на алеята. Син форд фиеста с яко огъната дясна врата.
Когато момичето потегли, Пулър зърна патрулната кола, която изскочи от далечния край на улицата, и веднага си даде сметка, че благодарение на външното осветление със сигурност прилича на крайпътен билборд.
Патрулката направи остър ляв завой в алеята и шофьорът включи прожекторите на покрива.
Пулър остана на място. Началникът Бълок слезе от колата и тръгна към него с ръка на кобура.
27
Бълок спря на метър и половина от верандата.
— Ще благоволиш ли да обясниш какво търсиш тук, по дяволите? — изръмжа той към Пулър, който съобразително беше пристъпил крачка напред. — А после се опитай да ми дадеш основателна причина да не те арестувам на място!
Пулър вдигна връзката ключове и ги размаха над главата си.
— Получих ги от адвоката на леля ми — отвърна той, а после вдигна пред очите на началника и копието на завещанието. — А тук пише, че къщата е завещана на мен. Ако не вярваш, можеш да позвъниш на адвоката.
Бълок направи крачка напред, грабна документа от ръцете му и го поднесе под светлината на лампата. После го нави на руло и го тикна обратно в ръцете на Пулър.