— А кой подреди така Исабел и Матео? — попита той.
— Не бях тук — поклати глава Диего. — Иначе и мен щяха да ме подредят по същия начин, защото щях да се опитам да ги защитя.
— Разкажи ми за ония типове, които пребих. Дали не са част от някаква банда?
— Иска им се, но са толкова тъпи, че никой не ги ще. Опитват се да пласират дрога, ама на дребно. Иначе рекетират хората за пари. Пълни боклуци.
— А имат ли приятели?
— Всеки може да има приятели, стига да си плати — промърмори Диего, докато сгъваше двайсетачката и я прибираше в джоба си.
— Според теб дали ме дебнат да се прибера в пансиона?
— Мисля, че трябва много да внимаваш — каза със сериозен тон момчето.
— Благодаря ти за помощта.
— Направих го заради парите.
— Поне си откровен.
— Не се доверявай на никого в Парадайз, мистър. Включително и на мен.
— Човек рано или късно се доверява на някого, Диего. Ако имаш нужда от нещо, обади се.
— Ако все още си жив, мистър. Ще видим.
— Можеш да ми викаш просто Пулър.
— Добре, Пулър. Buena suerte.
— И на теб пожелавам късмет, Диего.
Докато крачеше по обратния път, Пулър си мислеше за тримата смешници, с които по всяка вероятност пак щеше да се разправя. А може би и с още куп наемници, на които бяха платили. Но част от съзнанието му остана приковано върху описанието на двамата мъже с крайслера, което беше получил от Диего.
Слаби, но очевидно жилави и яки, подстригани късо. Описание на хора, които получават заплатите си от неговия работодател.
Армията на Съединените американски щати.
29
Стигна до джипа, отключи и се разположи на задната седалка. Нуждаеше се от малко време за размисъл.
Ситуацията придобиваше съвсем друг вид, в случай че двамата мъже в крайслера са окажеха бивши военни. Смяната на превозните средства изобщо нямаше да му помогне. Със сигурност бяха в състояние да го гръмнат още преди да посегне към оръжието си.
Въпросът беше защо го следят — в случай че бяха на действителна служба.
А ако не бяха, въпросът пак си оставаше.
След събитията в Западна Вирджиния беше напълно възможно армията да го е поставила под наблюдение. Реши да провери дали е така и отново набра номера на Кристен Крейг.
Тя очевидно беше запомнила номера му, защото вместо „ало“ директно попита:
— Май вече започвам да ти липсвам, а?
— Винаги ми липсваш.
— Ти изобщо спиш ли? Сериозно те питам.
— Я виж ти кой ми говори за сън.
— Научих какво е станало в Западна Вирджиния. Не от официалната версия, защото такава няма. Просто отчетох някои неща, прозиращи между редовете. Мисля, че имаш право да отсъстваш малко, а дори и да се вземеш отпуск.
— В момента съм в отпуск — отвърна Пулър, замълча за момент и добави: — Е, не съвсем…
— Готова съм да впиша поредната ви мисия, шефе. Айпадът е пред мен.
Пулър неволно се усмихна. Наистина си падаше по тази жена. Ако не беше омъжена, положително би я поканил на среща.
— Искам да ми провериш един регистрационен номер.
— Добре. Обикновено не се занимавам с такива неща, но има хора, които ще свършат работата.
— А имаш ли хора, които могат да го направят веднага?
— Знаеш процедурата. Някъде по веригата винаги има работари от Министерството на отбраната, които будуват и чакат нареждания.
— Двама от тях си разговарят в момента — подхвърли Пулър.
— Ще се погрижа да стане по най-бързия начин — обеща Кристен. — А сега ми кажи в какво си се забъркал.
— Защо?
— За в случай, че ти видят сметката и някой прояви интерес как използвам работното си време. Подозирам, че това няма нищо общо с военните.
— Допреди пет минути и аз мислех така, но вече не съм толкова сигурен. Всичко започна с едно писмо от леля ми, в което тя твърди, че нещата в Парадайз, Флорида, не изглеждат наред. Веднага след това научих, че тя е починала при съмнителни обстоятелства.
— Господи, Пулър. Много съжалявам.
— Аз също. Веднага пристигнах тук, но само за да открия, че нещата стават още по-объркани.
— Това има ли нещо общо с регистрационния номер?
— Засега не знам. Просто двама мъже са решили да ми се бъркат в работата и ме следят. Описанието, което получих, ме навява на мисълта, че някога са носили униформа, а може би все още е така.