Току-що пред очите му се беше осъществила нелегална сделка за милиони долари.
Нямаше представа къде ще ги откара камионът. Знаеше, че гумените лодки ще бъдат прибрани на по-големия кораб, който дебнеше някъде там като огромна бяла акула. А след това щеше да се прибере в базата си, за да повтори операцията на следващата нощ. В края на краищата това си беше голям бизнес. И както при всеки бизнес, основната цел беше печалбата. За да се получи тази печалба, стоката трябваше да се продаде по най-бързия начин, на добра цена, но отчитайки и интересите на купувача.
Разбира се, пленниците биваха експлоатирани по най-брутален начин, принуждавани да вършат опасна и незаконна дейност. За съжаление, това ставаше възможно поради равнодушието на голяма част от международната общност.
Но той не беше част от така наречената „международна общност“. Беше просто отделен индивид, който отказва да е равнодушен.
Целта на тази нощна операция беше да засече търговците на хора и да събере ценни данни за тяхната дейност. Много скоро тези ценни данни щяха да се превърнат в конкретни действия. Искаше му се това да стане още тази нощ, но крайният резултат нямаше да бъде задоволителен. Вероятно щеше да избие контрабандистите на жива плът и да освободи техните жертви, но това щеше да означава край на надеждите му да постигне истинската си цел. Другият вариант беше да го застрелят и да хвърлят трупа му в океана.
Той се надигна и тръгна по крайбрежната ивица. След километър и половина стигна до скутера си, възседна го и се прибра в „Сиера“. Не му беше останало много време за сън, а и едва ли щеше да спи спокойно. Гледката на завързаните с въжета хора щеше да остане запечатана в съзнанието му вероятно много дълго. Тези хора заслужаваха някой да се погрижи за тях, но той искаше нещо повече.
Да сложи край на тази дейност.
Да я спре окончателно.
Но още по-силно искаше да открие един човек.
31
Решил на всяка цена да избегне нормалния начин за влизане в „Сиера“, Пулър се възползва от противопожарната стълба до покрива, а от там се спусна през шахтата за обслужване на климатичната инсталация. Знаеше за шахтата от предварителното проучване на сградата, което за него беше задължително. Не след дълго се озова в коридора на третия етаж, който се оказа тъмен и пуст. Осветлението се изчерпваше с една мигаща и пропукваща луминесцентна тръба. Стаята му беше предпоследна в дъното, веднага след завоя. Приклекна в мрака, но не пропусна да се възползва от прибора за нощно виждане, закупен в центъра на Парадайз от магазинче, предлагащо полицейска екипировка. Естествено, това не беше най-качественият прибор на света, но все пак вършеше работа. Намести го пред очите си и мракът се превърна в зеленикава светлина, а неясните сенки придобиха отчетлив контраст.
Предполагаше, че противникът вече е готов за атака. Шестима срещу един беше сериозно предимство. Поне за хора като тях. Но Пулър беше превъзходен боец, обучаван за ръкопашен бой.
Разбира се, той не беше супермен.
Това не беше филм, в който използва чудотворна матрица, за да стигне до победата. Предстоеше му тежка юмручна схватка с доказани страхливци. Те несъмнено щяха да допуснат много грешки, но въпреки това шансовете им за победа бяха сериозни.
Той тежеше около сто килограма, а общото тегло на мъжете, срещу които му предстоеше да се изправи, със сигурност надвишаваше петстотин. Те разполагаха с дванайсет юмрука и още толкова крака, срещу които той имаше само своите два чифта.
Шестима срещу един в ръкопашен бой означаваше само едно: неизбежно поражение. Независимо колко си добър и какви леваци са шестимата. Пулър беше в състояние бързо да отстрани трима, дори четирима. Но все някой от останалите двама или трима щеше да има късмета да му нанесе нокаутиращ удар. Което означаваше край на мача. След тежките бухалки и тръби най-вероятно щяха да го довършат с изстрел от упор.
Ако човек има избор — а понякога се случва и това, — истинският майстор на ръкопашния бой ще приеме предизвикателството само ако условията са благоприятни за него.
Пулър не разполагаше с много време, тъй като противниците му съвсем скоро щяха да разберат, че не е в стаята си. Тогава щяха да бъдат изправени пред избор: или си тръгват, за да се върнат по-късно, или остават да го чакат в засада. Но за засадата бе нужно пространство и той разчиташе именно на това. Защото пространството означаваше, че шестимата нападатели трябва да се разделят.