— Разкажи ми.
Пулър описа накратко събитията в Парадайз през последните дванайсет часа. И дори се учуди на количеството информация, което беше успял да натрупа за толкова кратко време.
— Бил си доста зает — отбеляза Робърт.
— Изборът не беше мой.
— Значи някой е взел дневника от къщата на Бетси, а?
— Така изглежда.
— А нощните й пътешествия, през които е изминавала петнайсет километра?
— Това все още е предположение, което се нуждае от доказателства.
— Мъжете, които те следят?
— Прехвърлих ги на една позната в АКЛ. Надявам се, че скоро ще имам резултат.
— Съжалявам, че си видял леля Бетси по този начин.
— Спомняш ли си колко летни ваканции сме прекарали при нея и чичо Лойд?
— Може би всяка втора. Тя беше незабравима. Доста приличаше на баща ни, но за разлика от него имаше сърце и душа.
Пулър кимна. И той би се изразил по същия начин.
— Това май бяха най-хубавите ни години — отбеляза той.
— Понякога си мисля, че станахме такива, каквито сме, повече благодарение на нея, отколкото на стареца — промърмори Робърт.
— Не съм мислил за това — отвърна Пулър. — Но имам чувството, че с времето все повече започвам да приличам на него…
— Избий си го от главата, преди да си се побъркал!
— Май вече е късно — въздъхна Пулър.
— Ти си най-разумният човек, когото познавам, Джони. А това означава много.
— Може би, Боби. Но може би не…
— Кажи сега какво мислиш за леля Бетси. Убита ли е?
— Фактът с липсващия дневник, ако бележникът изобщо е бил такъв, навежда на подобна мисъл. Към него бих прибавил хората, които ме следят, неприятното чувство, че адвокатът крие нещо, и съдържанието на писмото й до стареца…
— Но полицията е на друго мнение, така ли?
— Поне засега. Но това може да се промени.
— Спомена за някакви хора, заключени в килии. Кои са те?
— Едни типове, с които имах леко спречкване. Нямат връзка с това, за което съм тук.
— Не можеш да бъдеш сигурен.
— Прав си, не мога. Но вътрешното ми чувство е такова.
— Какви ще бъдат следващите ти стъпки?
— Най-напред мисля да поспя. В момента акумулаторите ми са почти на нулата.
— Друго?
Пулър се поколеба само за миг.
— Тук има един гигант — промърмори той. — По-едър и по-силен от мен. Като нищо може да ми срита задника.
— Това е голямо признание. Каква е връзката му с теб?
— Не знам дали има такава. Може би става въпрос за погрешното място в погрешното време.
— Тогава просто го гръмни.
— Тази вечер ми спаси живота. Но не защото е самарянин, а защото беше ядосан, че му пречат да спи.
— Както и да е, не съм сигурен, че те разбирам.
— Как са нещата при теб?
— Ако питаш за гледката, без промяна.
— Аха — усмихна се Пулър, после лицето му отново стана мрачно.
— А какво ще правиш, след като се наспиш? — смени темата Робърт.
— Ще проуча въпроса с петнайсетте километра, които е изминавала Бетси. После ще обърна внимание на адвоката и ще чакам резултат от проверката на АКЛ. Утре ще отскоча до базата „Еглин“, за да прибера служебния си сак. Едва след това ще мога да работя като истински следовател.
— Това ми звучи като план — съгласи се Робърт. — Но си пази гърба, Джон. Не забравяй, че практически си сам и не знаеш на кого да вярваш. А аз оставам с чувството, че имаш основателни причини да не се доверяваш на повечето хора около теб.
— Добър съвет, Боби.
— А как е къщата?
— Какво?
— Къщата на леля Бетси. Как изглежда?
— Хубава е. Съвсем близо до морето.
— Няма ли да се преместиш в нея, след като вече е твоя?
— Съмнявам се.
— Стига де! Куп хора мечтаят да се заселят във Флорида.
— Честно казано, Парадайз се оказва прекалено опасен за вкуса ми.
След тези думи Пулър прекъсна връзката и се съсредоточи в шофирането.
34
Апартаментът на Ландри се намираше на десетия етаж на 20-етажна сграда, разположена на няколко крачки от плажа. Всъщност предната част на парцела беше плажът. Пулър я последва в подземния гараж и паркира редом с нея. После преметна през рамо сака с личните си вещи и двамата тръгнаха към асансьорите.