Шумът от течащата вода спря. Вратата на душкабината леко изсъска. Започна да брои секундите наум, отчитайки времето за обличане и приготовленията преди лягане. После долови лекото проскърцване на пружината.
Погледна часовника си. Наистина беше много късно. А за него още по-късно, защото вътрешният му часовник показваше, че е изгубил един допълнителен час.
Влезе вътре. Климатикът работеше, но въпреки това в апартамента беше доста по-топло, отколкото навън.
Насочи се към стаята за гости. Внимателно затвори вратата, свали дрехите си и остана само по зелените армейски боксерки. После се мушна под хладните завивки и пъхна пистолета под възглавницата си. Ритуал, който явно щеше да спазва, докато е жив. Така ставаше с всеки, който е изпълнявал мисии в Близкия изток.
Там никога не знаеш кой е приятел и кой враг. Всеки ден са различни. Вчерашният приятел се превръща във враг и обратното. Объркване, което не е добро, когато става въпрос за живот и смърт.
Мислите му се насочиха към гиганта. Тази вечер той се прояви като негов приятел. Но дали и утре щеше да е такъв? На пръв поглед нямаше нищо общо с причините за появата му тук, но това можеше да се промени. По време на неотдавнашната си мисия в Западна Вирджиния беше открил, че много хора се оказаха не такива, каквито изглеждат. И поддържаха помежду си абсурдни наглед връзки, които впоследствие се оказаха напълно обясними.
Разкърши врат и чу пропукването на прешлените си. Протегна дългите си крака, затвори очи и заспа. Надяваше се, че ако сънува нещо, то няма да има връзка с пребиваването му в Парадайз.
Подобно на Ландри, той също предпочиташе тукашната гледка.
35
Черил Ландри стана точно в шест нула-нула.
В шест и десет вече беше облечена с плътно прилепнали сърфистки шорти, горнище на бански костюм и тениска с къс ръкав. Нахлузи джапанките, грабна хавлията и отвори вратата на спалнята. Пулър седеше зад малката кръгла маса в кухнята с вестник в ръце. Пред него имаше голяма чаша с кафе. Беше с работно облекло, което в неговия случай означаваше черни къси панталони, зелена армейска фланелка и маратонки.
Обърна се и очите им се срещнаха.
— Искаш ли малко кофеин, преди да скочиш във водата? — попита той и вдигна чашата си.
— Не, благодаря. Опитвам се да намаля кафетата. — Тя прекоси дневната, излезе на терасата и нарами дъската за гребане.
— Аз също — отвърна Пулър. — Отдавна се каня да мина на билков чай.
— Наистина ли?
— Доказано е, че кофеинът влияе върху точния прицел. Достатъчна причина за пълната му забрана в армията. Разбира се, това никога няма да стане. Кафето отдавна се е превърнало в част от армейското ежедневие. — Той вдигна вестника и добави: — Надявам се, че нямаш нищо против. Беше пред входната врата.
— Никакъв проблем. Получавам го, защото е безплатен, но не го чета. Свикнала съм с новините онлайн.
Пулър сведе поглед към заглавията на първа страница, където имаше снимки на господин и госпожа Стороу.
— Отделили са много място на двойното убийство — отбеляза той.
— Надявам се, че това не означава организирана кампания срещу Парадайз с цел отмъкване на туристите — отвърна тя.
— Толкова ли е голяма конкуренцията?
— О, да. Когато нещата опрат до доларите на туристите, всичко е позволено.
Пулър стана, изплакна чашата си и я сложи в съдомиялнята.
— Идваш ли на плажа? — попита тя.
— Мисля да потичам, докато ти се занимаваш с това нещо — отвърна той и махна към червеното парче пластмаса в ръцете й.
— Това е дъска за гребане — отвърна тя, очевидно изненадана от невежеството му. — Даже можеш да легнеш върху нея и да гребеш с две ръце.
— Бях сигурен, че е нещо такова — промърмори той.
— Много хора ги използват. Явно не ходиш често на плаж.
— Явно.
— Не е толкова лесно, колкото изглежда.
— Тук си права. Дори не съм сигурен, че ще издържи тежестта ми.
Напуснаха апартамента и тръгнаха по коридора.
— Колко време ще тичаш? — попита тя.
— А ти колко време ще гребеш?
— Около четирийсет и пет минути.
— Значи и аз ще тичам толкова.
— После ще потренирам във фитнеса — предупреди го тя.
— Добре.
— И ти ли?
— И аз. Отдавна не съм го правил. Крайно време е да се стегна малко.