— Мечо.
— Мечо? За пръв път чувам подобно име.
— В моя страна това означава „мечка“. Нали виждате че голям съм като мечка? Бил много едро бебе и баща ми решил да кръсти мен така. — След тези думи замълча и пусна една свенлива усмивка.
Всъщност английският му беше далеч по-добър, а по природа съвсем не беше срамежлив. Но тя нямаше нужда да знае това. Мечо не беше истинското му име, а само прякор, който наистина беше получил поради огромния си ръст.
— Коя е твоята страна? — попита тя.
— О, тя намира се много далече от тук. Това място ми харесва, защото в моя страна понякога много студено.
Тя се усмихна и прогони с ръка някаква мушица, която се въртеше край главата й. Усмивката беше заразителна и много отиваше на поруменелите й бузи.
Тази жена е родена за секс, помисли си той.
— В Парадайз винаги е топло — подхвърли тя.
— Хей!
Обърнаха се едновременно. Към тях подтичваше едър пазач. Мечо побърза да направи крачка встрани и отново се наведе над храстите.
— Хей! — повтори пазачът, спрял на крачка от него. Беше същият от вчера. — Не те съветвам да изпробваш търпението ми, приятел!
— Аз го заговорих — обади се жената. — Той просто си работеше. Зададох му един въпрос.
Пазачът я изгледа така, сякаш е дрогирана.
— Вие му зададохте въпрос?! — троснато попита той. — Защо?
— За да получа отговор — сбърчи вежди тя. — Остави го на мира!
— Много добре, госпожице Мърдок. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Това ми е работата.
— Всичко е съвсем наред — натъртено го увери тя.
Изчака пазачът да се отдалечи, обърна се и подхвърли:
— Името ми е Кристина, Мечо. Приятелите ме наричат Криси. Беше ми приятно, че си поговорихме.
Той остана загледан след нея. В един момент тя се обърна, усмихна му се и леко помаха.
В усмивката й имаше нещо многозначително. Сякаш знаеше, че я е видял в онази деликатна поза в компанията на Лампърт. Но изобщо не й пукаше. Дори обратното — сякаш това й беше донесло допълнително удоволствие.
Каква привлекателна жена, рече си той. Много красива.
Дълбоко в съзнанието му се появи надеждата, че няма да се наложи да я убие.
38
Пътуването до военноморската база „Еглин“ продължи около трийсет минути. Сакът беше там, където трябваше да бъде. Пулър разписа необходимите документи, натовари го в колата и потегли обратно за Парадайз. По пътя мина през Дестин, непосредствено покрай високия блок, в който живееше Ландри.
Това го подсети, че все още не си е намерил хотел или квартира.
Пристигна в Парадайз малко преди пладне.
Градчето не му беше липсвало дори за минута.
Отби се в погребалната агенция „Бейлис“ да погледне още веднъж тялото на леля си.
От там подкара направо към дома й. Слънцето беше високо в небето, времето беше горещо, а влагата във въздуха толкова висока, че и най-малкото движение водеше до обилно изпотяване. Но Пулър не обръщаше внимание на всичко това просто защото беше прекарал по-голямата част от живота си в подобна, а дори и по-силна жега.
Влезе в къщата, използвайки ключовете, които беше получил от адвокат Мейсън. Вече можеше да проведе истинско разследване, тъй като най-после разполагаше със специализирано оборудване.
Извади необходимите пособия и се залови за работа. Внимателният оглед стая по стая му отне малко повече от пет часа.
Не откри абсолютно нищо.
Единствените пръстови отпечатъци в къщата бяха на леля му. Те бяха причината да се отбие в погребалната агенция — трябваха му референтни проби от пръстите на Бетси Саймън.
Липсваха следи от насилствено проникване, нямаше признаци за борба.
В килера до малкото перално помещение откри кашон със стари албуми. Прегледа няколко, а след това пъхна кашона в сака си. Щеше да се занимае с тях по-късно.
Прехвърли се в задния двор и проследи вероятния път на Бетси от къщата до фонтана. Отпусна се на колене и внимателно огледа парапета, разместените камъни под водата и дупките в тревата, оставени от проходилката. Ако тялото на леля му беше все още тук, вероятно веднага щеше да разбере, че нещо не е наред, но сега нямаше тази възможност.
Усети нечий поглед и се обърна. Сладкиша надничаше над оградата.
— Пораснал ли си? — попита Пулър.