Първото нещо, което Пулър видя, беше физиономията на Хупър зад кормилото. Сърцето му се сви.
Ландри седеше до дебелото ченге.
Хупър изглеждаше радостно възбуден.
По лицето на Ландри се беше изписала несигурност.
Пулър прибра пистолета си. Ченгетата спряха на няколко крачки и слязоха. Хупър беше извадил оръжието си.
Че как иначе, мрачно си помисли Пулър.
Дланта на Ландри лежеше върху кобура.
Хупър тръгна напред, размахвайки пистолета. Сякаш се колебаеше към кого да го насочи. В крайна сметка дулото се закова върху Пулър.
— Знаех си аз, че си търсиш белята, боецо — злорадо подхвърли той.
— Нямам идея за какво говориш — сухо отсече Пулър.
Хупър огледа предницата на тахото и положението на другата кола.
— Винаги ли паркираш по този начин?
— Да, особено когато искам да говоря поверително с някого.
Този отговор предизвика леко сумтене от страна на Ландри, а Хупър се намръщи.
— Ако продължаваш да дрънкаш глупости, задникът ти ще се озове в килията точно толкова бързо, колкото ще прокърви шибаният ти нос! — заплашително изръмжа ченгето.
Пулър не отговори. Нямаше какво да каже на подобна заплаха.
Дори двамата в колата бяха готови да избухнат в смях. Не го сториха само защото пистолетът на Хупър се извъртя към тях.
— Накарай партньора си да прибере оръжието — подхвърли Пулър, обръщайки се към Ландри. — Пръстът му е на спусъка, а за мен това означава, че е готов да стреля.
— Направи го, Хуп — настойчиво подхвърли Ландри. — Не искам повече инциденти.
Повече инциденти?
— И двамата знаем, че тоя е въоръжен — изръмжа дебелото ченге, кимайки към Пулър.
— Въоръжен съм, разбира се — отвърна Пулър. — По изричните указания на правителството на Съединените щати. Можеш да отнесеш въпроса към Пентагона, но според мен федералните закони са над щатските. Поне в този случай…
Той направи кратка пауза, после махна към двамата мъже в колата.
— Може би те също са въоръжени, макар че не мога да бъда сигурен.
Ландри извърна очи към непознатите и направи крачка напред с ръка върху ръкохватката на оръжието си.
— Господа, бихте ли слезли от колата, държейки ръцете си така, че да ги виждаме? — любезно, но твърдо рече тя.
— Не мога да отворя вратата — отвърна мъжът до шофьора. — Блокирана е.
— Тогава ще слезете от другата страна! — отсече Ландри.
Двамата се подчиниха под дулото на Хупър, който очевидно беше забравил за Пулър. Стъпиха на асфалта и неохотно вдигнаха ръце.
— Въоръжени ли сте? — остро попита Ландри.
Мъжете се спогледаха.
— Не сме — отвърна шофьорът.
— Разтворете саката си.
Те се подчиниха. Под саката им нямаше нищо освен ризи и колани.
— Защо ме следите? — подхвърли Пулър.
Шофьорът се обърна да го погледне. Беше висок над метър и осемдесет, с широки рамене и тясна, но гъвкава талия. Партньорът му имаше горе-долу същата физика. Дори прическите им бяха еднакви. Отблизо още повече приличаха на военни.
— Кой казва, че те следим?
— Аз. Виждам ви за четвърти път, два пъти само на тази улица.
— Градът е малък — промърмори шофьорът.
— Документите, моля — рече Ландри.
Непознатите извадиха портфейлите си и й подадоха шофьорските си книжки. Ландри преписа данните им в бележника си, но по начин, който попречи на Пулър да ги види.
— Предполагам, че сме свободни — подхвърли единият от мъжете, поемайки документите обратно. — Освен ако нямате официална причина да ни задържите…
Ландри стрелна с поглед Пулър, после попита:
— Ще ми кажете ли какво търсите в Парадайз?
— На почивка сме.
— Наистина ли следите този господин?
— Не. Аз обмислям покупка на имот, който се намира на тази улица. Дори се свързах с една агенция за недвижими имоти. — Той й показа визитка. — Това са координатите на дамата, която ме обслужва. Когато този човек връхлетя върху нас, ние просто обсъждахме вариантите. Мисля, че е по-добре да го арестувате, вместо да ни разпитвате. В един момент бях сигурен, че ще ни размаже.
Ландри погледна визитката, намръщи се и хвърли кос поглед към Пулър. В очите й имаше съмнение. После върна на мъжа визитката.
— Благодаря за сътрудничеството. Моля да ни извините за причиненото неудобство.