— Наистина ли им го каза? — не можа да сдържи усмивката си Пулър.
— Не точно с тези думи. Главно заради латиноамериканците, на които трябваше да го обясня на испански, за да ме разберат. Накрая добавих, че ако те оставят на мира, аз гарантирам сигурността им. И че в противен случай не отговарям за нищо. Когато си тръгнаха, бяха много уплашени. Според мен си им взел страха и едва ли ще посмеят да повдигнат някакви обвинения срещу теб.
— Е, благодаря за помощта — рече той.
— Няма защо. А сега най-добре се фокусирай върху онова, което се е случило с леля ти.
— Много бих искал подобно желание за сътрудничество и у останалите ченгета, с които ми се налага да работя — усмихна се Пулър.
— Ти ме уважаваш и аз ти отговарям със същото — сви рамене Ландри. — Престанеш ли, и аз ще престана.
— Нямам такива намерения — отвърна той и колебливо млъкна. Даваше си сметка, че би било добре да й задава повече въпроси, но внезапно откри, че се чувства добре в нейната компания, и му стана неловко. Истината беше, че ако смъртта на леля му не бе нещастен случай, помощта й щеше да бъде безценна.
— Свободна ли си довечера? Искам да те поканя на вечеря.
Тя се изненада, но очевидно й беше приятно.
— Все пак преспах у вас безплатно — шеговито добави той. — Нека се реванширам.
Ландри не отговори веднага и това го накара да си помисли, че ще откаже.
— Дежурството ми свършва след два часа — обяви тя. — Къде искаш да отидем?
— Ти живееш тук. Ще приема съвета ти.
— На главната улица има едно заведение, казва се „При Дарби“.
— Знам го — кимна Пулър.
— В осем добре ли е?
— Абсолютно.
Той се качи в джипа и потегли. Почти веднага престана да мисли за вечерята с Ландри.
В ума му отново изплуваха образите на онези смешници в седана. Трябваше да установи тяхната самоличност и да разбере дали имат някаква връзка със службата му. А може би и с нещастието, което беше сполетяло леля му.
Стори му се, че има начин да го направи.
Бръкна в джоба си и измъкна телефона.
40
— Виж ти, виж ти! Бях започнала да се съмнявам, че някога изобщо ще се обадиш.
— Напоследък бях доста зает, генерал Карсън — рече Пулър.
— „Генерал Карсън“? Не бяхме ли минали на „Джули“?
— Все още сме в работно време, госпожо. Не бях сигурен на каква вълна да превключа.
Джули Карсън беше бригаден генерал и завеждащ канцеларията на Джей 2 в Министерството на отбраната. Самият Джей 2 беше генерал-лейтенант, който отговаряше за ежедневния доклад на бюрото на председателя на обединените началник-щабове. Карсън беше негов заместник с правото да предоставя доклада, когато шефът й отсъстваше. Тя беше оказала съществена помощ на Пулър по време на операцията в Западна Вирджиния.
Беше на четирийсет и една, изключително привлекателна, с тяло на състезателка по триатлон, твърда и не по-малко издръжлива от Пулър. В началото на контактите си имаха доста търкания, но после намериха общ език и нещата се оправиха.
— Ще превключиш на вълната да ме наричаш Джули — отсече тя.
— Добре, Джули. Имам нужда от услуга.
— Дори без покана за вечеря преди това?
— Нещата винаги опират до времето, или по-скоро до липсата му.
Въздишката й се чу съвсем ясно.
— Окей. Какво ти трябва?
Пулър описа проблема си със стегнати и лаконични фрази, достатъчни да я въведат в същността и нищо повече — навик, който беше толкова дълбоко вкоренен в него, че той дори не го забелязваше.
— По дяволите, Пулър! Разбрах, че си излязъл в напълно заслужен отпуск, но сега изведнъж се оказва, че си във Флорида и се занимаваш със собствено разследване. Нима си решил да обиколиш всичките петдесет щата, за да раздаваш правосъдие?!
— Не е само личен избор, повярвай ми. Но ако не ставаше въпрос за леля ми, със сигурност нямаше да съм тук.
— Съжалявам за загубата ти — бързо отвърна тя. — Подозираш нечиста игра ли?
— По всичко личи, че е така, но все още не разполагам с доказателства.
— Наистина ли мислиш, че онези двамата в колата са военни?
— Или са били. Трябва да разбера кое от двете.