Стаята беше за непушачи, но това очевидно не го вълнуваше.
Трийсет минути по-късно някой почука на вратата. Не на тази, която водеше към коридора, а на междинната, свързана със стаята, която беше заета от колегата му.
Пристъпи към нея и попита:
— Дони?
— Аз съм.
— Какво има?
— Обаждане от шефа. Трябва да тръгваме.
— По дяволите!
— Имам нещо за теб — добави Дони.
Той отвори вратата.
Ударът беше нанесен с чудовищна сила. Той литна във въздуха и се стовари върху леглото. Със счупен нос, в безсъзнание.
Дони стоеше на прага с притиснат в слепоочието му пистолет. Мечо беше зад него.
— Не ме убивай, моля те! — изскимтя Дони.
Мечо го блъсна в стаята и затвори вратата след себе си. След това приспа Дони с жесток удар в темето, нанесен с дръжката на пистолета.
Нещастникът се свести няколко минути по-късно, но само за да установи, че лежи, здраво овързан на леглото, редом с другия мъж, който също се беше върнал в съзнание.
Мечо се беше надвесил над леглото и ги наблюдаваше. Когато установи, че и двамата са будни, той залепи устите им с тиксо, а след това им смъкна панталоните и насочи ножа си към гениталиите им.
Дони подскочи от порязването и изкрещя, но тиксото свърши своята работа.
В следващия миг ножът потъна в гърдите му. Толкова силно, че острието се показа от гърба му и се заби в матрака.
Дони зина с такава сила, че тиксото се отлепи. После умря.
Другият гледаше развоя на събитията, парализиран от ужас.
Мечо се пресегна и дръпна тиксото от устата му.
Човекът се сви в очакване на фаталния удар, но Мечо само стоеше и го гледаше.
— Защо го уби? — изфъфли мъжът и извърна глава към мъртвия. — Щеше да ти каже всичко, което знае.
— Убих го, защото мога — отвърна лаконично гигантът.
— Какво искаш да знаеш? — попита на пресекулки мъжът, все още обзет от паника.
Мечо седна на леглото до него.
— Как се казваш? — тихо попита той.
— Джо.
— Откъде си, Джо?
— От Ню Джързи.
— Имаш ли семейство?
Човекът се поколеба, но Мечо насочи ножа към гърдите му.
— Съпруга и две момиченца — забързано отвърна Джо.
— В Ню Джързи ли са?
Джо кимна, а очите му се разшириха от страх.
— Искаш ли пак да ги видиш?
— Да! Повече от всичко!
— А хората от лодките?
Джо изпъна гръб и се разрида.
— Това е само работа!
— Те също имат семейства.
— Заклевам се в Исус, за парите го правя! Нищо друго не ме интересува! Нямам нищо против тях.
— Те също имат близки, които ги обичат.
— Проклетата работа, това е всичко! — простена Джо.
Мечо извади снимката на Рада и я вдигна пред очите му.
— Познаваш ли това момиче? Казва се Рада.
— Аз… Аз не знам… — Очите на Джо бяха толкова насълзени, че едва ли виждаше нещо. Мечо го сграбчи за врата, повдигна го до седнало положение и пак вдигна снимката.
— Познаваш ли я?
— Ами… Не съм сигурен… Може би…
— Името й е Рада.
— Не им знаем имената!
— Тя е хубава жена. Преди около месец е била прекарана оттук. Ти беше ли на работа преди месец?
Джо понечи да кимне, осъзнал, че може би ще оцелее само ако предложи ценна информация.
— Чакай, чакай… — прошепна той. — Мисля, че наистина я познавам… Да, беше преди месец. Точно така, Рада.
— Рада, преди месец — повтори Мечо.
— Искаш да я откриеш, така ли? Вероятно ще мога да ти помогна.
— Преди месец, Рада — отново промърмори Мечо. — Истинска красавица.
— Точно така, страхотна жена! Мога да ти помогна! Ако ме развържеш…
Мечо заби ножа в гърдите му чак до дръжката. Джо потръпна и също като Дони замря.
— Рада изчезна преди цяла година! — изръмжа Мечо, опипа снимката и добави: — А това изобщо не е тя.
Извърна поглед към мъртвия Дони.
— А приятелят ти ми каза всичко, което искам да знам, още в стаята си — добави той.