— Предай офертата на Бълок. Ако е съгласен, нека ми се обади.
— Окей.
— Прибрахте ли Джейн Райън?
Но Ландри вече беше натиснала газта и патрулката бързо се отдалечи.
— Още двама убити — замислено произнесе Пулър.
— Кой би предположил, че Парадайз ще се окаже толкова кърваво място? — въздъхна Карсън, после вдигна вежди и добави: — Разбира се, че не може да става въпрос за случайни съвпадения.
— И аз мисля така.
— Значи ще чакаме да получим разрешение от човек на име Бълок? А какво е станало с Райън?
— Можем да проверим и сами. Но първо искам да се отбием на едно място, съвсем наблизо е.
Тя го последва по улицата, която водеше в обратна на плажа посока. Слънцето изкачваше небосвода със забележителна бързина. Карсън избърса потта от челото си и ускори крачка, за да се изравни с Пулър.
— Къде отиваме?
— У Диего.
Подминаха „Сиера“ и не след дълго спряха пред къщата със синята тента. Той изкачи стълбите към втория етаж и почука на вратата. Никой не му отвори.
Почука още веднъж.
И още веднъж.
Чуха се тихи стъпки и когато Карсън го погледна очаквателно, той отпусна стегнатите си мускули.
Вратата се отвори. Очакваше да види Диего или Исабел. Може би в компанията на малкия Матео.
Но на прага се появи жена над шейсет, ниска и дебела, със силно прошарена кестенява коса. Набръчканото й лице беше белязано от огромна бенка на бузата, близо до носа. Носеше спортни шорти, евтини гуменки и тъмна фланелка. Очите й любопитно се местеха от Пулър към Карсън и обратно.
— Sí?
Това трябва да е бабата, помисли си Пулър. Abuela.
— Habla inglés, señora? — попита той.
— Да. Poquito.
— Казвам се Джон Пулър, познавам се с Диего, Исабел и Матео. Може би знаете, че онзи ден им помогнах.
— Да, казаха ми… — Лицето на възрастната жена изведнъж помръкна, раменете й се разтресоха. Пулър я хвана под мишниците, за да не се строполи на пода.
— Какво има? — рязко попита той.
— Los niños, няма ги тук…
— Къде са?
— Donde están los niños? — намеси се Карсън.
— Non sé. Desaparecido.
— Изчезнали са? — попита Пулър и хвърли озадачен поглед към Карсън.
— Това каза — кимна тя.
— Обадихте ли се в полицията? — попита Пулър. — Не llamado a la policía?
— No policía — поклати глава бабата. — Nunca la policía.
— Тази жена май не обича полицията — отбеляза Карсън.
— Може би няма редовни документи. Децата също.
— Може би.
Пулър огледа плачещата жена и се обърна към Карсън.
— Допускам, че са онези типове, които пребих — промърмори той, после сви рамене. — Но някак не ми се вярва. А Диего ми помогна да се сдобия с номера на двамата, които ме следяха…
— Мислиш, че те имат пръст в изчезването на децата?
— Това е най-логичният отговор. Диего ги е проследил. Може би са го засекли, а Исабел и Матео са били с него.
Сърцето му се сви. Не биваше да замесва момчето във всичко това.
— Но може би именно те са убитите в „Плаза“ — напомни му Карсън.
— Едното не изключва другото — въздъхна Пулър. — Може би Диего и братовчедите му са успели да им избягат.
— След като са ги убили? — скептично го изгледа тя.
Пулър отново се обърна към възрастната жена.
— Lo siento. Podemos ayudar de alguna manera?
Жената поклати глава. Само Бог можел да й помогне.
После затвори вратата под носа му.
— Ще докладваме ли? — попита зад гърба му Карсън.
— По-добре да изчакаме, за да не им навредим. Ако децата са нередовни, като нищо ще ги депортират.
— По-добре да ги депортират, отколкото да ги убият, Джон.
— Знам това.
— Да поразпитаме из квартала. Някой може да ги е видял.
— Добра идея. Диего има много приятели тук.
Двайсет минути по-късно успяха да засекат двама приятели на момчето. Първият не беше го виждал от два дни, но вторият каза, че го видял вчера.
— Беше ли с някого? — попита Пулър.
Момчето протегна ръка и Пулър сложи в дланта му банкнота от пет долара.
— Да.
— С кого?
Хлапакът отново протегна ръка.