Карсън му подаде един долар, но той мълчеше.
— Ще има и повече, но само ако ни кажеш нещо полезно — отсече Пулър. — В противен случай банкоматът затваря.
Преди да отговори, момчето се огледа във всички посоки.
— Той е при dueños de la calle.
— Кралете на улицата? — вдигна вежди Пулър.
— Да.
— Какво търси при тях?
Хлапакът отново протегна ръка и Карсън постави в нея още един долар.
— Мисля, че иска да се включи. Ако е така, значи е глупак. Те са адски гадна банда.
— А Исабел и Матео? — попита Пулър.
Момчето напъха парите в джоба на панталона си и сви рамене.
— За тях не знам нищо.
— Къде да намерим тези крале?
— Никой не иска да ги намира, señor — поклати глава момчето.
— С изключение на мен. Къде?
В ръката на Пулър се появи банкнота от двайсет долара.
— Ahora!
Хлапакът им даде някакъв адрес и побърза да изчезне.
Пулър се извърна към Карсън.
— Не е нужно да идваш с мен.
— Нима! Тъкмо започна да става интересно!
— Имаш ли оръжие?
— Питаш един бригаден генерал дали има оръжие?! — театрално повдигна вежди тя. — Другите жени може да си падат по тоалети и лакове за нокти, но аз съм израснала в една ферма в Оклахома сред уинчестъри и колтове. Бъди спокоен, нося си каквото трябва.
— Това е добре — кимна той. — Може би ще се наложи да го използваме…
— Не „може би“, а сигурно, Джон!
57
Малката паянтова постройка беше залепена на гърба на изоставена сграда, намираща се на десет преки от морския бряг. В един от така наречените „преходни“ райони — израз, който означаваше да не ги приближаваш нощем, а и през деня да се държиш на разстояние от тях. Всичко наоколо изглеждаше унищожено и мъртво и нямаше нищо общо с прекрасните плажове на Парадайз, които съвсем не бяха далече от тук.
Пред сградата стояха трима младежи, които хвърляха ножове по консервени кутии, наредени върху контейнер за смет. Бяха сравнително добри, което означаваше, че всеки от тях улучваше почти винаги от разстояние три метра.
— Добър прицел.
Младежите рязко се обърнаха и посегнаха към пистолетите на коланите си.
После забравиха за тях.
Пулър беше насочил към тях картечния пистолет МР5, чийто предпазител беше сложен на полуавтоматична стрелба. Което означаваше къси залпове с по два патрона наведнъж. Оказа се, че Карсън съвсем не се шегува по отношение на оръжията, а полетът с военен самолет й беше позволил да вземе със себе си каквото пожелае.
— Мъдро решение — поздрави ги Пулър и тръгна към тях, вдигнал очи към прозорците на паянтовата постройка. Бяха заковани с дъски, зад които не се виждаха хора с насочено оръжие.
— Имам един въпрос.
Младежите го гледаха напрегнато и тревожно. Не беше трудно да усети, че търсят начин да го лишат от тактическото му предимство. Но Пулър не беше особено обезпокоен от усилията им, тъй като още никой не беше успял да се справи с МР5, особено от близко разстояние.
— Казва се Диего — спокойно продължи той. — Има двама братовчеди, Исабел и Матео. Въпросът ми е къде се намират в момента.
Младежите не отговориха.
Пулър направи още една крачка към тях. От това разстояние един откос беше достатъчен, за да ги изпрати в небитието.
Предпазителят рязко изщрака и оръжието премина на изцяло автоматична стрелба.
— Ще задам въпроса още веднъж, после спирам да питам — изръмжа той.
— Не знаем къде са — обади се един от тримата, заковал очи в дулото на автомата.
— Но сте знаели, нали?
Младежите се спогледаха. Онзи, който се обади пръв, сви рамене.
— Трудно е да се каже.
— Не е трудно. Просто го кажи.
След тези думи Пулър направи още една крачка напред.
Онези се ухилиха.
Пулър подозираше, че знае защо.
— На ваше място не бих го направил — посъветва ги той. — Водя си подкрепление.
Усмивките се стопиха.
Пулър го забеляза с крайчеца на окото си. Четвърти мъж, появил се иззад източния край на сградата. Компактният му пистолет беше насочен в главата на Пулър.
— Погледни си гърдите! — подвикна той.
Онзи трепна от изненада, но не изпълни нареждането, подозирайки някакъв трик.