Другите трима се обърнаха. Единият от тях изпусна полугласна ругатня. Беше забелязал червената точка, подскачаща около сърдечната област на четвъртия мъж.
Подвикна нещо на испански и онзи погледна надолу. Той също измърмори някаква ругатня и свали пистолета.
Пулър извъртя оръжието си към него.
— Защо не хвърлиш желязото и не дойдеш да се включиш в дискусията.
Това обаче не беше въпрос.
Човекът пусна оръжието си и тръгна към останалите, следван от червената точка.
— Диего и братовчедите му — натърти Пулър. — Били са тук, а сега ги няма. Къде са?
Четиримата нервно се спогледаха.
— Много се дразня от мълчанието ви и начина, по който се споглеждате! — обяви Пулър. — А когато съм раздразнен, върша глупости!
Премести предпазителя на полуавтоматична стрелба и натисна спусъка. Над главите на групичката засвириха куршуми и те инстинктивно се проснаха на земята.
— Къде са? — повтори Пулър, отместил пръст от спусъка.
Онези бавно се изправиха на треперещите си крака.
— Взеха ги — обади се един от тях.
Този до него го изгледа кръвнишки, готов да забие юмрук в лицето му.
— Снощи ги взеха — побърза да добави първият. — Един човек плати хиляда долара за двамата и ги взе.
— Двамата? Кои двама?
— Los niños. Diego y Mateo.
— Кой плати хиляда долара за тях?
— Нали ти казах, един човек.
Младежите от двете му страни предупредително изшъткаха, но той ги изгледа предизвикателно.
— Как се казва, как изглежда? — бързо попита Пулър.
Силен грохот попречи на човека да отговори. Пулър погледна вляво от себе си и видя приближаващите се пикапи. Мъжете в каросериите бяха въоръжени до зъби и гледаха страшно.
Миниатюрната слушалка пропука в ухото на Пулър.
— Сега е моментът да се оттеглим — прозвуча напрегнатият глас на Карсън.
Пулър сграбчи мъжа, който беше проговорил, и двамата хукнаха към близкия ъгъл на изоставената сграда.
Пикапите завиха и потеглиха след тях, но екнаха няколко изстрела, които ги принудиха да спрат със спукани гуми. Двама от нападателите паднаха на земята.
Пулър зави зад ъгъла, зърна паркираното там тахо и хукна към него. Миг по-късно от сградата изскочи Карсън с пушка в ръка. Оптическият й мерник хвърляше бледи отблясъци. Секунда по-късно тя скочи на дясната седалка, а той блъсна мъжа да седне отзад и зае място зад кормилото. Зад тях се разнесоха тропот на крака и викове на испански.
Пулър стъпи на газта и тахото се понесе напред, изчезвайки в лабиринта от тесни улички.
Карсън насочи пушката си към мъжа на задната седалка.
— Кой отведе момчетата? — попита със спокоен глас тя.
Пулър изненадано я погледна.
— Чух въпроса ти през слушалката — обясни тя, после отново насочи вниманието си към пленника. — Трябват ни подробности.
Той обаче поклати глава и не отговори.
— Хайде, говори! — настоя тя. — Така или иначе, направи първата стъпка.
Мъжът погледна към Пулър и промърмори:
— Ти приличаш на него. Едър и силен.
— На кого? — погледна го в огледалото Пулър.
— На гиганта. По-голям е от теб и умее да се бие.
— Който е отседнал в „Сиера“?
Човекът кимна.
— Грабна един от нашите и го вдигна във въздуха, сякаш е прашинка. После хвърли ножа си от седем-осем метра и го заби в стената. El Diablo…
— Той ме спаси онази вечер — поясни Пулър, обръщайки се към Карсън.
— Дявола има ли си име? — попита Карсън.
— No sé — сви рамене човекът.
— Той ли взе los niños?
— Не.
— А кой?
— No sé.
Показалецът на Карсън се премести по-близо до спусъка.
— Няма да ме гръмнеш — ухили се мъжът.
— Защо?
— Защото си военнослужеща. Цял генерал.
Тя сведе очи към пръстена с голяма звезда на безименния си пръст.
— Едно време бях в армията — добави мъжът. — Не във вашата. Служил съм в моята страна.
— Съжалявам, че си паднал толкова ниско! — остро контрира Карсън.
— Целта ни е да помогнем на Диего и Матео, нищо повече — вметна Пулър. — Трябва да ни помогнеш, защото са само деца.
— Вече никой не може да им помогне.
— Няма как да знаеш дали е така.