— Знам. И не ми пука. Те не са мой проблем.
Карсън стрелна Пулър и сви рамене.
— Отвори си вратата! — заповяда тя.
— Какво?!
— Отвори си вратата и скачай!
— Моля?!
— Скачай!
Дулото на пушката се насочи в слабините му.
— Ако не скочиш, със сигурност ще се разделиш с някои важни части от тялото си! — отсече тя. — Независимо дали съм генерал или не!
Човекът блъсна вратата и се хвърли навън. Тялото му се претърколи няколко пъти, после спря. Двамата видяха как се надигна и закуца по обратния път.
— Харесвам този стил — промърмори с уважение Пулър.
Карсън му отвърна с напрегнат поглед.
— Какво има? — попита той.
— При следващата си отпуска избери някое по-безопасно място от Парадайз, моля те!
Телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша известно време, после каза едно „окей“ и прекъсна връзката.
— Кой беше? — попита Карсън.
— Току-що получих официална покана да се включа в разследването на серията от убийства в този град.
58
Мечо огледа униформените полицаи, които събираха отломките от скъпия автомобил. Самият той вършеше подобна работа, но на разстояние от тях — събираше в найлонов чувал бурени, тревички и клончета.
Дали са открили регистрационния номер с надпис МЪЖЪТ? — запита се той. Надяваше се да е отхвръкнал чак в океана и някоя акула да го е глътнала.
Докато трупаше накуп откъснатите от живия плет клончета, той зърна камериерката Беатрис, която крачеше през ливадата с поднос напитки и закуски, предназначени за Лампърт, Джеймс Уинтроп и Криси Мърдок, които се излежаваха край басейна. Очите й бяха подпухнали и сведени надолу. Мечо забеляза как Лампърт огледа задника й, докато се отдалечаваше обратно към къщата.
Изчака я да свие зад ъгъла, метна чувала през рамо и с широка крачка се насочи към мястото, на което можеше да я пресрещне. Тя го видя и стреснато се отмести от пътя му. Причините за това бяха очевидни — той се извисяваше с над трийсет сантиметра над нея, а теглото му беше поне двойно.
Попита я на испански дали всичко е наред.
Тя промърмори нещо утвърдително и продължи пътя си. Той се изравни с нея.
Зададе й няколко общи въпроса, а после спомена името на работодателя й и веднага забеляза как чертите й окаменяха.
— Чух, че шефът ти скоро заминава — подхвърли той.
— Откъде знаеш? — рязко попита тя и вдигна глава.
— Един от неговите хора ми каза. Някъде в Азия, нали?
— И Африка. Поне така чух аз.
— Кога заминава?
— А ти защо питаш? — подозрително го изгледа тя.
— Мислех да те поканя да излезем. Предполагам, че ще ти е по-лесно, когато го няма.
От изражението на лицето й беше невъзможно да определи дали схваща важността на тези думи.
— Ще ме поканиш на среща? — бавно изрече тя.
— Невинаги съм бил обикновен бачкатор — отвърна той. — Знам как да се отнасям с жените — любезно и с уважение.
— Това е невъзможно.
— Разбирам.
— Не разбираш — каза тя и докосна ръката му. — Забранено ми е да напускам къщата.
— Не можеш да излизаш, така ли? — учудено я погледна той.
— Забранено е — поклати глава тя. — А в момента дори не трябва да разговарям с теб.
— Аз съм никой. Те не се интересуват от такива като мен.
Беатрис вдигна глава и внимателно го огледа.
— Мисля, че съвсем не си никой — подхвърли с надежда тя.
— От охраната ли ти забраняват да излизаш?
— Не само те — отвърна жената и извърна глава към басейна.
— Можеш да се обадиш в полицията.
— Не! — тръсна глава тя.
— Защо?
— Защото не съм само аз.
— Не те разбирам.
— Има и други.
— Близките ти?
Тя кимна. Очите й се навлажниха. После ускори крачка, прекоси ливадата и изчезна във вътрешността на къщата.
Мечо забави крачка и кривна към камиона, в който събираха боклуците. Докато опразваше чувала си в каросерията, мерна Лампърт, който отключи задната врата, водеща към пристана. Оградата беше от ковано желязо, висока над два метра. Лампърт явно не се тревожеше от любопитство, което идваше откъм водата. Растителността беше достатъчна, за да скрие резиденцията и къщата за гости от очите на туристите, използващи лодки.