Артър Кларк
Забравеният враг
Професор Милуърд рязко се изправи в тясното си легло и дебелите кожи, в които се бе завил, с глух звук паднаха на пода. Бе уверен, че този път не му се бе присънило: в ледения въздух, стържещ дробовете му, все още кънтеше звукът, разнесъл се от глъбините на нощта.
Обви рамене с кожите и внимателно се вслуша в безмълвието. Всичко отново бе затихнало. От тесните прозорци на западната стена се процеждаха лунни лъчи и осветяваха безкрайните редици от книги със същата светлина, с която обливаха разположения нейде долу мъртъв град. Светът напълно се бе смълчал. Дори и в отминалото време в такива нощи градът затихваше, а сега тишината бе два пъти по-плътна.
С уморени, но изпълнени с решимост движения професорът се измъкна от леглото и постави няколко бучки въглища в мъждукащия мангал. Сетне бавно се отправи към най-близкия прозорец, като от време на време се спираше пред книгите, които бе успял да опази през всичките тези години, и гальовно ги докосваше.
Закри очи с ръка, за да не бъде заслепен от ярката лунна светлина и надникна в нощта. Небето бе безоблачно. Звукът, който бе чул, в никакъв случай не бе гръмотевица. Бе се разнесъл откъм север. Застанал до прозореца, професорът отново го чу.
Този път разстоянието го бе приглушило. Разстоянието и хълмовете, простиращи се отвъд Лондон. Звукът не се раздаде отвсякъде, подобно на небесен гръм. Очевидно идваше от единичен източник, разположен далеч на север. Не наподобяваше нито един от известните му естествени звуци и за миг той се осмели отново да се изпълни с надежда.
Бе уверен, че само Човекът може да произведе такъв звук. Може би мечтата, която го бе задържала сред тези съкровища на цивилизацията цели двадесет години, щеше да престане да бъде мечта. Хората се завръщаха в Англия, като си пробиваха път през леда и снега с оръжията, които науката им бе дала преди идването на Праха. Бе странно само това, че идваха по суша, и то откъм север. Професорът обаче бързо отхвърли всички съмнения, застрашаващи новото пламъче на неговата надежда.
На триста стъпки под него начупеното море от заснежени покриви бе окъпано от тъжната лунна светлина. Няколко мили по-нататък се виждаха високите комини на електроцентралата Батърси, проблясващи като тънки бели призраци на фона на нощното небе. След като и куполът на катедралата „Свети Павел“ се срути под тежестта на снега, само те господстваха в панорамата.
Професор Милуърд бавно се разходи сред лавиците с книги и обмисли още веднъж плана си. Преди двадесет години бе станал свидетел на това как последните вертолети с усилия излетяха от Риджънт Парк, като витлата им разпръскваха безспирно падащия сняг. Дори и сега, когато го бе обгърнала пелена от безмълвие, все още не можеше да повярва, че Северът е бил напуснат за вечни времена. Вече бяха изминали годините, достатъчни за израстването на цяло едно поколение, а той все още чакаше, обкръжен от книгите, на които бе посветил живота си.
В онези начални дни понякога научаваше от радиото, единствената му връзка с Юга, че се води борба за усвояване на земите в района на Екватора, вече превърнали се в райони с умерен климат. Нямаше представа какъв бе изходът от далечната отчаяна битка, разгръщаща се в умиращите джунгли и сред пустините, почувствали първия допир със снега. Може би бе завършила с поражение: радиото бе утихнало още преди петнадесет години. Ако сега обаче откъм север пък и откъдето и да е започнеха да се завръщат хора и машини, той щеше пак да чуе гласовете им, когато разговарят помежду си и със земите, отдето идваха.
Професор Милуърд напускаше сградата на университета не повече от десет пъти годишно, и то при крайна необходимост. През последните две десетилетия си бе доставил всичко необходимо от магазините в района на Блумсбъри — огромни количества стоки бяха изоставени поради невъзможността да се транспортират. В много отношения животът му можеше да бъде окачествен като разкошен. В нормална обстановка не бе възможно един преподавател по английска литература да си позволи одежди като тези, които той бе взел от един кожарски магазин на Оксфорд Стрийт.
Когато остави товара си и отключи масивните порти, слънцето, застинало на безоблачното небе, вече озаряваше града. Преди десет години в този район ловуваха глутници от обезумели от глад кучета, и макар оттогава да не ги бе виждал, професорът, който не обичаше риска, винаги носеше в себе си пистолет, когато излизаше извън сградата.
Слънцето бе толкова ярко, че неговата светлина раздразни очите му. Не излъчваше обаче никаква топлина. Макар и облакът от космически прах, през който сега преминаваше слънчевата система, да не бе отслабил видимо яркостта на светилото, бе отнел цялата му сила. Никой не знаеше дали светът щеше след десет или след хиляда години отново да изпита топлина, така че цивилизацията се изнесе в южна посока в търсене на земи, където думата „лято“ не звучи подигравателно.