Адам е мъжът в моя живот — мисля си аз и поглеждам към вратата на Дейвид, докато разсеяно се чудя какви мили думи шепне на жена си. — Нямам нужда от друг.
7
Тогава
Сградата в много отношения напомня на Адел за дома. Поне за дома ѝ такъв, какъвто беше преди. Начинът, по който стои като остров в океан от земя около нея. Тя се чуди дали някой от тях е помислил за това — лекарите, адвокатите на мъртвите ѝ родители, дори Дейвид — преди да я изпратят за месец в тази отдалечена къща в Хайлендс. Дали на някого от тях изобщо му беше хрумнало колко много това място ще я накара да мисли за дома, който беше изгубила?
Тази сграда е стара, не е сигурна колко стара, но е построена със солидни шотландски тухли, които се противопоставят на опитите на времето да ги разруши. Някой сигурно я е дарил на тръста „Уестландс“ или може би е собственост на някого от борда на директорите или каквото и да е. Не беше попитала и всъщност не я интересуваше. Не си представяше само едно семейство да живее в нея. Накрая сигурно щяха да използват само няколко стаи, както бяха правили в своята къща. С какво може да я запълни човек? Един дом трябва да е пълен с любов, а някои къщи — включително и онова, което някога бе нейната къща — нямаха достатъчно топлина в своята любов, за да се стоплят. А терапевтичният център поне даваше някакво предназначение на тези стаи. Тя прогонва детските спомени за волно тичане по коридори и стълбища в игра на криеница, за необуздания смях, едно почти забравено дете. По-добре да мисли, че домът ѝ просто е бил прекалено голям. По-добре да мисли за въображаеми истини, отколкото за истински спомени.
Изминали са три седмици и тя все още е замаяна. Всички ѝ казват, че трябва да скърби. Но не това е причината да е тук. Адел има нужда от сън. Тя отказва да спи. Преди да я изпратят тук, прекарваше дните и нощите, изпълнена с кофеин, ред бул и каквито други стимуланти успяваше да намери, за да не спи. Казаха, че не се „държи нормално“ за човек, който наскоро е изгубил родителите си. Това, че не спеше, беше най-малкият проблем. Тя все още се чуди как бяха толкова сигурни какво е „нормално поведение“ в подобна ситуация. Какво ги правеше специалисти? Но както и да е, да, искаха тя да спи. Обаче как можеше да им обясни?
Сънят е облекчението, което се е обърнало срещу нея, хапеща змия през нощта.
Очевидно е тук за свое собствено добро, обаче това все още ѝ се струва като предателство. Дойде само защото Дейвид го искаше. Мрази да го вижда разтревожен и му дължи поне този месец след всичко, което той бе направил. Нейният герой.
Адел не полага никакви усилия да се впише, въпреки че уверява Дейвид и адвокатите, че се опитва. Наистина използва стаята за занимания и говори — или предимно слуша — с консултантите, въпреки че не е сигурна точно колко добри специалисти са. Всичко ѝ се струва малко в хипи стил. Емоционално, както би казал баща ѝ. Той не харесваше тези неща при първата ѝ терапия преди години и съгласието ѝ да приеме това сега, ѝ се струваше като предателство към него. Предпочиташе да отиде в истинска болница, но адвокатите ѝ, както и Дейвид, смятаха, че идеята не е добра. На „Уестландс“ може да се гледа като на място за отдих, но ако я изпратят в институция, това може да се отрази зле на бизнеса на баща ѝ. Така че ето я тук, независимо дали баща ѝ щеше да одобри, или не.
След закуска повечето от пребиваващите или пациентите, или каквито там бяха, отиват на поход. Денят е много подходящ, нито прекалено горещ, нито прекалено студен, а небето е синьо и въздухът е свеж и за момент Адел се изкушава също да тръгне и да върви сама отзад, но после вижда развълнуваните лица на групата, събрала се отпред на стълбите, и променя решението си. Тя не заслужава да е щастлива. Докъде я доведе цялото ѝ щастие? Освен това физическото натоварване ще я умори, а тя не иска да спи повече, отколкото е принудена. Сънят и така идва при нея прекалено лесно.
Адел чака да види разочарованието на лицето на Марк, ръководителя на групата — Тук всички сме на малки имена, Адел — когато тя поклаща отрицателно глава и след това ги оставя, обръща се и тръгва към езерото зад къщата.
Направила е половин кръг, разхождайки се бавно, когато го вижда може би на пет-шест метра. Той седи под едно дърво и вие венец от маргаритки. Адел се усмихва инстинктивно на странната сцена, този непохватен тийнейджър със смешна тениска и дънки и тъмна коса, която пада върху лицето му, толкова съсредоточен в нещо, което човек е виждал да правят само малки момиченца, и след това се чувства зле заради усмивката си. Тя дори не трябва да се усмихва. За момент се поколебава и се замисля дали да не се обърне на другата страна, но той вдига глава и я вижда. След кратка пауза ѝ маха. Адел няма друг избор, освен да се приближи, но няма нищо против. Той е единственият човек тук, който представлява интерес за нея. Чувала го е през нощта. Виковете и яростните думи, които в повечето случаи нямат смисъл. Изтрополяването, когато се блъска в предмети. Тичащите сестри, които го връщат обратно в леглото. Това ѝ е познато. Самата тя го помни добре. Кошмарите.