Не можеш да го усетиш, защото всъщност не си тук — казвам си аз. — Току-що мина през затворена врата.
Чувствам се прекрасно, сякаш целият стрес и напрежение са останали в миналото и аз съм напълно свободна. Никакви хормони, никаква умора, никакви химикали, които да оправят настроението ми; аз просто съм аз, каквото и да е това.
Опитвам още веднъж да отида в къщата на Адел, за да проверя дали е добре, и въпреки че този път се озовавам в далечния край на пътеката, това е всичко. Ластикът сякаш е разтегнат до скъсване и бавно ме дърпа назад въпреки съпротивата ми. Аз се връщам — наслаждавайки се на височината, на почти летенето — към собствената си врата и след това съм в дома си.
— Мамо! — чувам го, преди да го видя.
В стаята ми Адам е до леглото и ме дърпа за ръката, държейки телефона ми.
— Събуди се, мамо! Събуди се! — Той почти плаче, докато ме разтърсва. Главата ми се е килнала настрани, а ръката ми е мъртва в неговата. От колко време е тук? От колко време ме няма? Най-много десет минути, но достатъчно да се притесни момченцето ми, докато се опитва да ме събуди. Разтревожена съм, като го виждам така разстроено, и изпадам в паника и…
… сядам изправена, поемам си дълбоко въздух и очите ми се отварят рязко. Усещам тежестта на всяка клетка от тялото си и сърцето ми започва да блъска като пневматичен чук заради шока. Адам залита назад и аз се протягам към него, ръцете ми са студени до топлината му.
— Мама е тук — повтарям отново и отново, когато светът и тялото ми се успокояват около мен. — Мама е тук.
— Не можех да те събудя — казва той в рамото ми. През безопасния му свят е преминал трус, една почти смърт, която той не разбира. — Ти не се събуждаше. Телефонът ти звънеше. Една жена.
— Всичко е наред — промърморвам аз. — Мама е тук. — Не знам кого се опитвам да убедя — него или себе си. Главата ми се върти леко, докато свиквам отново с тежестта на крайниците си, и въпреки че долната му устна все още потреперва леко, той ми подава телефона. Аз го взимам.
— Ало?
— Луиз?
Адел е. Гласът ѝ е тих в ухото ми, но ме връща в настоящия момент. Адел никога не се обажда.
Адам все още ме гледа, почти невярващ, че всъщност съм жива и съм добре, и аз му се усмихвам и му казвам само с уста да си вземе сок и да пусне филмчета. Той е добро момче и прави каквото му казвам, въпреки че не е сигурен.
— Добре ли си? — питам аз Адел. Потрепервам, изстинала от липсата на движение.
— Исках… ами исках да забравиш всичко, което ти казах онзи ден. Беше глупаво. Просто абсурдни мисли. Забрави ги. — Звучи по-хладна, говори с тона на човек, който съжалява, че е споделил тайна, и сега иска малко пространство.
— На мен не ми звучеше глупаво. — Мисля за писмото, което се плъзна от пръстите ми в пощенската кутия, и стомахът ми се свива виновно. Сега не мога да ѝ кажа за това.
— Е, глупаво беше. — Говори остро. Никога по-рано не съм я чувала да звучи така. — Съжалявам, че те въвлякох в проблемите на брака ни. Но ние наистина сме добре. Ще се радвам, ако не го споменаваш никога повече.
— Станало ли е нещо? — Това не е обичайно за нея. Дори не звучи като нея. Винаги е била толкова мила. Дали са се скарали? Дали не я е заплашил?
— Нищо не е станало. Просто понякога въображението ми работи прекалено много.
— Не съм си въобразила онази папка, която той има за теб. — Почти извиквам аз. Все още съм замаяна от онова, което току-що се беше случило, и за първи път тя ми звучи малко жалка. — А Роб?
— Забрави за Роб — отговаря тя. — Забрави всичко това. — Дори не казва довиждане, а направо затваря. Е, каза ми го. Трябва да се чувствам наранена или гневна, но не съм. По-скоро съм объркана. Дали Дейвид ѝ е направил нещо?
За момент оставам втренчена в телефона. Какво щях да видя, ако можех да отида в къщата ѝ, вместо само в съседния апартамент? Скандал? Заплахи? Сълзи? Като седя тук, мисълта невидимо да се транспортирам там, ми се струва побъркана. Наистина ли бях при Лора? Докато все още лежах в леглото си? Как изобщо е възможно това? Намирам Адам в стаята му, мъничък и тъжен, седнал на леглото, да играе без въодушевление с пластмасови динозаври.
— Защо не се събуждаше? — пита той. — Разтърсвах те цяла вечност.
— Вече съм будна! — Аз се ухилвам и се преструвам, че всичко е наред, но се заклевам, че това — каквото и да беше това — няма да се случи отново, ако Адам е в апартамента. Когато отивам да му взема сок, забелязвам, че главоболието ми е изчезнало, и му казвам, че ще гледаме анимационни филми заедно на дивана. Напрежението ми си е отишло, дори и след разговора с Адел. Изпратих писмото. И не мога да го върна. Всъщност изпитвам облекчение, че тя е хладна с мен. Може би това е възможност да скъсам с тях, за да мога да подредя отново живота си, а и така, ако шансът едно на хиляда се сбъдне и полицията наистина претърси имението, ще мога да се чувствам малко по-малко виновна. Усещам се будна и пълна с енергия за първи път от дни, сякаш като излязох от тялото си, му дадох време да се възстанови, без да се притеснява за обитателя си.